Любомир Николов / разкази, новели, пиеси




    Любомир Николов е автор на сборниците с разкази: "Щастливите хора" изд. Сиела 2017,  „Въжеиграчът Карой” изд. Сиела, „Очи на сляп, език на болен” изд. Жанет 45 и "Натюрморт с мъже" изд. Сиела, номинирани за наградата Хеликон през 2010, 2012 и 2014г., както и на сборника с новели „Слънчев бряг – код жълто” изд. Сиела 2013г.

    Носител е на наградата „Чудомир” и на други литературни награди.

    Разкази на Любомир Николов са публикувани на английски в списанията за фантастика „Marginal Boundaries” и „UNSTUCK“ , а също и на испански и словашки език. Негови книги са публикувани и в електронните книжарници на Айтюнс, Барнс и Нобел, Кобо и Амазон.





Lyubomir Nikolov lives and writes in Sofia, Bulgaria. His publications include a non-fiction book on psychology, four collections of  short stories, various appearances in Bulgarian anthologies and magazines, and a publication of a short story in the US anthology Unstuck #2 in 2012. Among his literary awards are the 2008 Chudomir Award, three nominations for the Helikon Award for his Short Story collections (2010, 2012, 2014) and a second place in a national short story competition (2006).



Анотация / Христо Блажев  Книголандия /:

 Напълно разбирам, че е модно да се правят горестни книги, които да дават своя дан в оплакването на хала на българина и затриването на неговата самобитност в глобалния технологичен казан. Ама не ща. Не ми е интересно, защото отвъд взирането в самобитния ни пъп има цял океан от универсална човечност и вселена от онова, което споделяме най-лесно и леко – смеха. Любомир Николов е от писателите, които остават вън от светлината на прожекторите по непонятни ми причини – може би най-вече защото не ги търси, не пише сърцераздирателни статии-есета за тоя и оня сайт и не работи за създаване на някакъв илюзорен мит около себе си. Нито си е пуснал брада. Последното определено е проблемно – какъв писател е без брада? Ами ей такъв, талантлив.

  За първи път се срещнах с него със “Слънчев бряг – код жълто”, която бе далеч по-сериозна от корицата си. И с това ме спечели. Последва и “Натюрморт с мъже”, чиято пък корица ми идва да отстрелям като ловеца на нея, но нейсе. В този сборник видях щедростта на Любо – неговите фантазия и талант му позволяват да прави по един стандартен за български автор сборник на всеки три месеца; и пак всеки от тях ще е чудесен. Но той не го прави, а дава много, твърде много между само две корици, именно защото не е от тези, които сядат и смятат колко написано стига за издаване – и бързат урболешката към печатницата. Обратното – пише и пише, създава своите кратки, наситени светове, пък като дойде време за издаване, има материал бол.

  И стигнах до “Щастливите хора”. За първи път имах удоволствието да работя пряко с Любо, мое изрично желание бе да направим този сборник именно през есента към празниците, във времето, когато неговата проза е най-нужна – в прехода от меланхолията към мраза. Обикновено като получа материал за сборник, отсявам. Тук не пожелах да махна дори един разказ. Едно на ръка, защото количествено не бяха прекомерно много – няма и 200 страници общо, но по-важно – не исках да махам нищо. Добри са, много добри – за мен Любомир Николов е българският Джани Родари и не отстъпвам и на йота от това си мнение. Умее с две изречения да въвежда в разказ, да гради абсурдна, забавна реалност, но по-важното, умее да завършва историите си така, че читателят да зяпва или да се усмихва щастливо. Затова и “Щастливите хора” – не толкова заради героите, колкото заради читателите. Този сборник е щастиеносец.

  Capture Какво ще откриете сред страниците? Ами… доста неща. Кон, от чието ухо се лее класическа музика. Антрополог, който не преценява добре аудиторията си. Остров, който подлежи на инвентаризация до последното камъче, за да остане съвършен. Смели спасители, които се превръщат в малодушни грабители. Дете, което мечтае да полети – и успява. Един нашенец, изпратен да воюва с щрауси, и произтичащата от това трагедия. Парашутист, който никога не се приземява там, където трябва. Раждането на Наполеон от несръчността на един месар (сериозно, гениално-налудничав разказ, който ми напомни на чудесиите в “Шейсет разказа” от Дино Будзати, също изключителен сборник!). Превръщането на един офис в ловно поле. Момиченце, обладано от дух, и медийната истерия, която го излекува. Зъболекарско-годежно приключение. Спортен сблъсък, който се превръща в приятелство – и нещо повече. Мозъци под наем за всяка нужда. Представление, което включва и публиката, и се пренася сред нея. Два пожара и упоритото желание на огнеборците да погасят любовта. Лековитата вода, която погубва едно село… и още, и още.

   Сами виждате – размахът на Любо е огромен. Той лавира ловко между житейските драми, световните неволи, исторически шеги, популярни теми… на прицел на неговия хумор е всичко човешко, което не ни е чуждо, всичко ангелско, което изопачаваме, всичко дяволско, с което се заиграваме. “Щастливите хора” е сборник от истории, които се помнят и които са за четене и препрочитане. Не казвам, че са за стопляне през зимата, но могат да го направят. Не казвам и че са за разхлаждане през лятото, но определено ще свършат и тази работа. Целогодошно удоволствие е този сборник. Само за намръщеняци не е. Те са неспасяемо нещастливи. И нищо повече не им трябва, това си е удобен начин на живот в незабавния свят вън от кориците.


      Натюрморт с мъже изд. Сиела 2014г. /номинирана за наградата Хеликон 2014г./

Харесвам ироничната проза на Любомир Николов, чета я с раздвоено внимание – и като читател, и като писател, който също се опитва да разказва по подобен, иронично-хумористичен начин. Резултатът - от всяка негова книга имам любима история:  “Цоглавец” от  “Въжеиграчът Карой” и  “Слънчев бряг – код жълто” от едноименния сборник. Сигурен съм, че между страниците на тази книга е скрит и вашият следващ любим разказ, а може би и не само един.
Михаил Вешим

Разказите на Любомир Николов са странни, разноцветни, изпълнени с приятна ленивост и най-вече – лишени от клишета. В тях, слава Богу, не дрънчи с ръждясали пранги призракът на комунизма, нито дебеловрати мутри оставят кървави петна по килима. С присъщия си черен хумор Любо пише за неща, които озадачават, смело пъхайки ръце в подмолите на въображението. Той създава истории с онази непосилна лекота, с която децата се усмихват щастливи в съня си.
Аглика Георгиева, журналист

Увлекателни разкази за лудостта като прелест, за меланхолията като мотиватор и за бъдещето като абсурд.Любомир Николов е един от най-оригиналните и забавни разказвачи в последните години, освен това е проблемно ориентиран автор, който се интересува както от основите на битието, така и от тайните коридори в него.
Васил Георгиев


Новата книга на Любомир Николов „Натюрморт с мъже“ се вписва в линията разкази, които в последните години публикуват автори като Деян Енев и Васил Георгиев. Става дума за кратки разкази, които разчитат на ситуацията, на интересния типаж, а не толкова на историята, на случката. Разбира се, това не значи, че в тези разкази няма фабула, че те не предполагат действие, но приоритет за тях са кинематографичността, детайлите, и най-вече – езиковата плоскост. Метафора на последното е появяващият се в повече от един разказ съдия Бабулев, който не говори, а пише за света около себе си и за когото въпросният свят е доминиран от правилността, точно както е в езика. За Бабулев животът е продукт на езиковите правила, на съчетанията на думите, на разгадаването на езиковите закони. Неслучайно в този негов свят преобладаващият мотив е, че мислите, които форматират езика, а оттам и съществуването, всъщност са едни и същи у различните хора. Илюзия е, че мозъкът може да роди една-единствена „немислена досега мисъл“ („Менискусът на истината“) и да създаде един новороден свят. Тъкмо напротив, мислите на хората са болезнено еднакви („Полиглотът“), разнообразни са само начините, по които се изказват, и езиците, на които се изказват. Затова и световете са подобни, подобни са и човешките същества.
Казано по-общо, разказите на Любомир Николов рисуват един свят на устойчивото, в който опитите за реакция и преживяванията много си приличат. И може би точно затова толкова важни в „Натюрморт с мъже“ са ситуациите и типажите. Те издават желанието за борба, за уникалност, за разкъсване на „менискуса на истината“. В книгата срещаме персонажи, които изпробват логиката на света чрез крайни състояния – на екстремна еуфория или тъга („Mimolette от Дидро”), на лудост, в която има доза логика („Полиглотът“), на аутсайдерство и декласиране („Отвличането на Фридрих“), на безпаметна любов („Сенсей Кабаков“, „Вивиан“), на съществуване на границата, с прекрачване в отвъдното („Пазачът на камбаните“). В нея персонажите преживяват необичайни събития, изпадат в състояние на полуживот, лесно преминават от тукашното към отвъдното, контактуват с извънземни и т.н. И всичко това на фона на един много спокоен разказ, който сякаш иска да внуши, че говори за най-обичайни и логични неща.
Започнахме с говорене за вписване, за поместване в контекст, но книгата „Натюрморт с мъже“ заслужава да се отличи и нейната абсолютна специфика, плод на нестандартния авторов стил. Любомир Николов е наистина своеобразен разказвач. Той не обича обстоятелствеността, не се страхува да изкривява логиката, да допуска фантастичния елемент, не е прицелен в правдоподобността, обича да пише на език, който изглежда много логичен, но зад който се отварят бездни от абсурди. С лекота смесва места и традиции, персонажите му са ту българи, ту чужденци, добре познава чуждите култури, не държи на регионалното. Има вкус към социалното, но без да е отворена към онази актуалност, която е много характерна за съвременната българска литература и в която присъстват или типажите и картините от социализма, или тези от мутренското настояще.  Социалното при Николов има измеренията на конкретни образи, например момичето, което се страхува да не закъснее за работа и да не загуби четиристотинте лева заплата („Момчето от десетия етаж…“), или обирането на пикапите със зеленчуци („Вивиан“). И най-сетне, разказите на Любомир Николов владеят много регистри – хумористичен, ироничен, философски, с което налагат своя автор сред най-интересните имена на съвременната българска разказваческа традиция.
Амелия Личева





покупка на екнигите с ПейПал: http://payhip.com/eknigi