Холотропно съзнание

Спектър на съзнанието
Съвпадение на противоположностите
Мисловни и паметови процеси
Основни нива на съзнанието
Дуалността - разделяне на две
Трансперсонален сектор
Илюзорния спор "битие срещу не-битие"
Екзистенциално осъзнаване
Езикът и абстрактната мисъл - основен източник на дуализми
Послания, метапослания и двойно обвързване
Разцепление между психика и тяло
Символен, линеен, дуалистичен, обективен и понятиен начин на познаване
Метакомуникативни процеси
Неделимата взаимовръзка между противоположностите
Методи за интегриране на Нивото на Сянката
Разпознаване и интегриране на положителни емоции
Разпознаване и интегриране на желания
Разпознаване и интегриране на негативни емоции

Осъзнатата агресия - конструктивна личностна черта
Разпознаване и интегриране на положителни качества
Разпознаване и интегриране на отрицателни качества
Терапия на трансперсоналните сектори
Психеделична терапия
Историческа справка
Холотропна терапия

Травмата от раждането
Пренатална и перинатална психология
История на ЛСД
Какъв образ на човешкото несъзнателно е възникнал на основата на такъв богат материал
Първа матрица - "начално единство с майката"
Втора матрица - "антагонизъм с майката"
Трета матрица - "сътрудничество с майката - преминаване през родилния канал"
Четвърта матрица - "отделяне от майката"

Спектър на съзнанието

публикувано 30.03.2010 г., 5:22 от journal Psyche



Ако за момент си представим съзнанието като спектър, бихме могли да очакваме, че различните изследователи на съзнанието, особено наричаните обикновено “Източни” и “Западни”, поради използваните от тях различни езикови средства, методология и логика, са се “включвали” в различни сектори или вибрационни нива на спектъра на съзнанието. Очакването ни, че ако съзнанието е спектър, то общуването между Източните и Западните изследователи ще бъде изключително трудно, тъй като работят на различни вибрационни нива, е именно това, което се случва днес. Въпреки, че има някои съществени изключения, повечето Западни учени споделят твърдението, че “Източния” разум е регресивен, примитивен или в най-добрия случай просто посредствен. Философът от Изток пък би отговорил, че научната материализация на Запада представлява най-грубата форма на илюзията, невежеството и духовното ограничаване.

Франц Александър, представител на течението на западните изследователи, наречено психоанализа, твърди: “ Очевидните прилики между шизофренната регресия и практикуването на Йога и Дзен свидетелстват, че отдръпването в себе си е обща насока в Ориенталската култура, породено от прекомерно трудната физическа и социална реалност.” Д.Т. Сузуки, представител на Източния подход, би отговорил, “Научното познание за Аз-а не е истинно познание… Самопознанието е възможно единствено, когато научните изследвания бъдат прекратени и учените изоставят всички свои експериментални машинарийки и признаят, че не са способни да продължат изследването…” Твърдения като тези изобилстват, тъй като всеки учен говори за и от различен сектор от спектъра на съзнанието и ако това бъде осъзнато, основанието за подобни спорове ще изчезне – защото един спор има смисъл само, ако участниците в него говорят за едно и също ниво. Споровете , в голямата си част, ще бъдат заместени от нещо подобно на принципа на Бор за комплементарността /принцип за взаимното допълване/.

Основни нива на съзнанието : 1. Его ниво. 2. Екзистенциално ниво. 3. Ниво на Разума. Допълнителни сектори : Трансперсонален, биосоциален, философски, ниво на сянката. Его нивото е сектор от съзнанието, който обхваща нашата роля, нашата представа за себе си с нейните съзнателни и несъзнателни аспекти, както и аналитичната и дискриминираща природа на интелекта. Екзистенциалното ниво, включва цялостния ни организъм, нашето тяло и психика и така обхваща основното ни чувство за съществуване, както и до голяма степен моделиращите го културни предпоставки. Това ниво още изгражда сензорния референт на образа ни за себе си: това е чувството, при появата на символа на образа за себе си. Нивото на разума бива обозначавано като мистично съзнание и обхваща усещането, че в основата си сте едно с Вселената.

Докато Его нивото включва разума, а Екзистенциалното ниво – разума и тялото, нивото на Разума включва разума, тялото и останалата Вселена. Его нивото и Екзистенциалното образуват нашето най-общо чувство, че сме самостоятелни и отделни индивидуалности и именно към тези нива са се насочили повечето от Западните подходи. Източните школи, от друга страна, фокусират вниманието си върху нивото на Разума и изцяло пренебрегват нивата на егоцентризма. Накратко, Западните психотерапии целят “закърпването” на индивидуалния аз, докато Източните – неговото надхвърляне. И докато се намираме на Его или Екзистенциалното Ниво, нека да се възползваме от съществуващите методи – основно Западни – за създаване на здраво его, интегриране на проекциите, осъзнаване на несъзнаваните подтици и желания, структурно пренареждане на телесните състояния, поемане на отговорност за своето благополучие в света, справяне с неврози, осъществяване на целия си потенциал.

Ако обаче искаме да отидем отвъд границите на индивидуалния аз, да намерим по-пълно и по-богато ниво на съзнанието, трябва да се учим от изследователите – основно Източни – на Нивото на Разума, на мистичното осъзнаване, на космичното съзнание. Надхвърлянето на его-то не е разстройство на ума или психотична халюцинация, а много по-богато, по-естествено и по-задоволяващо състояние или ниво на съзнанието в сравнение с това, което его-то може да си представи и в най-смелите си мечти. Следователно , имаме две възможности за оценка на здравия разум, реалността или привлекателността на Нивото на разума, на мистичното осъзнаване – можем или да повярваме на тези, които са го преживели, или да се опитаме сами да го преживеем.

Ако не можем да направим нито едното от двете, би било уместно да се въздържаме от изказване на мнение по въпроса. Ние трябва да разглеждаме индивидуалния Аз – поне в определен смисъл – като илюзия, а неговия свят – като сън. Това в никой случай на поставя Западните подходи в неблагоприятно положение, защото, дори и ако Източните практики могат да ни събудят от този сън, Западните могат междувременно да му попречат да се превърне в кошмар. Нека се възползваме и от двете.

Кен Уилбър (Спектър на съзнанието)

Съвпадение на противоположности

публикувано 26.03.2010 г., 2:41 от journal Psyche   [ актуализирано 26.03.2010 г., 3:36 от Юлияна Шапкарова ]



Когато Вселената като цяло се опитва да познае себе си посредством човешкия ум, някои части от тази вселена неизменно остават непознати. Точно както ножът не може да среже самия себе си, така вселената не може напълно да види себе си като обект, без изцяло да изопачи себе си. Съответно опитът да бъде позната Вселената като обект на познанието е противоречив в самата си същност и колкото повече той сякаш успява, толкова повече всъщност се проваля и толкова повече вселената изневерява на самата себе си. Ако всичко трябва да бъде проверено как проверяваш проверяващия, който несъмнено е част от всичко?

С други думи, когато вселената се раздели на субект и обект, на едно състояние, което вижда и друго състояние, което е виждано, нещо винаги остава пропуснато. Биофизикът Л.Л. Уайт обяснява: “ Така незрелият ум, в невъзможността си да избегне от своите собствени предразсъдъци в полза на постоянството, дори и при подхождането към пренебрегваната процесуална страна на опита, не успява да разпознае истинската форма на процеса на развитие и е осъден на безплодна борба в усмирителната риза на своите двойни противоположности: субект / обект, време / пространство, дух/материя, свобода/необходимост, свободна воля / закон. Истината, която трябва да бъде една е просмуквана от противоречия. Човек не може да разбере къде е, тъй като е създал два свята от един.”

Освен дуалистичен има и друг начин на познаване на Реалността, начин на познаване, който не действа чрез отделяне на познаващия от познаването, на субекта и обекта. Едингтън обяснява този втори начин на познаване: “Има два вида познание, които аз наричам символно знание и вътрешно знание…. По-обичайните форми на разсъждение са приложими единствено към символното знание. Вътрешното знание не се подлага на кодиране и анализ; или по-скоро, когато се опитаме да го анализираме, вътрешното се губи и се замества със символизъм.” Същността на реалността е такава, че наблюдателят и събитието, субектът и обектът, познаващия и познаването са неделими. Според думите на Тейар дьо Шарден:

“Досега разглеждахме проблема такъв, какъвто е. Това ще рече според свойствата му и на части, като че ли ни е позволено да отчупим един фрагмент и да го разглеждаме отделно от цялото. Време е да изтъкнем, че тази процедура е просто интелектуална уловка. Разглеждана във своята физическа, конкретна реалност…вселената не може да се раздели, като един гигантски атом тя образува в целостта си…единственото истинно неделимо. Колкото по-дълбоко проникваме в материята с все по-съвършени средства, толкова повече се убеждаваме във взаимозависимостта на отделните и части. Всеки елемент от космоса е втъкан заедно с останалите…Не е възможно да се реже в тази мрежа, за да се отдели част от нея, без тя да започне да се разплита и разръфва по краищата. Навсякъде около нас докъдето се простира погледът ни, вселената се държи като едно цяло и единственият начин да я възприемем е да я възприемем като едно цяло, едно единствено парче. Точно това е не дуалистичния подход на познанието.

Образно казано установихме, “съдържанието” на не дуалистичния подход е абсолютната Реалност, защото той разкрива вселената такава каквато е, а не по начина по който обикновено бива разделяна или символизирана. По-точно казано няма нещо наречено Реалност и нещо друго наречено познание за Реалността, защото това би било изцяло дуалистично. Ако продължаваме да говорим за не дуалистичното познание за Реалността като отделено от самата нея, то това е само, защото езикът е толкова дуалистичен, че е невъзможно да изкажем нещата по друг начин. Не трябва обаче да забравяме, че в първичното преживяване познаването и Реалното са неделими.

Така достигаме до изненадващо заключение. След като начините на познаване отговарят на различните нива на съзнание и след като Реалността е особен начин на познаване, следва, че Реалността е ниво на съзнанието. Това означава /и тук отново ни се налага да се върнем към дуалистичния изказ/, че Реалността е това което се разкрива от не дуалистичното ниво на съзнанието, което нарекохме Разум. Въпреки, че философията обикновено се основава на това основно преживяване, само по себе си то не е философия – то е по-скоро временно прекратяване на всяка философия. С преминаване към не дуалистичния начин на познаване, познаващия се чувства едно цяло с познаваното, така че тъждествеността преминава от изолирания индивид към цялото, защото да познаваш реалността означава да се отъждествиш с нея.

По думите на Ервин Шрьодингер: ”Колкото и невероятно да изглежда на обикновения разум /т.е. на дуалистичния начин на познание/ вие и всички разумни същества сте едно цяло. Така, животът който живеете е не просто частица от общото битие, а е в известен смисъл цялото…Така вие можете да легнете на Майката Земя с твърдото убеждение, че сте едно с нея и тя е едно с вас. Също ката нея ви сте стабилни и неуязвими, даже хиляди пъти по-стабилни и неуязвими. Както е сигурно обаче, че тя ще ви погълне някой ден, така е сигурно и че ще ви роди отново за страдания и изпитания. И то не просто “някой ден”. Сега, днес, всеки ден тя ви ражда, не веднъж, а хиляди пъти, както всеки ден ,хиляди и хиляди пъти ви поглъща”. И това е изречено не от някакъв объркан мистик, а от трезвия ум поставил основите на квантовата механика.

Реалността не може да бъде предадена вербално. Така даоистите твърдят, че “тези, които знаят не говорят, а тези, които говорят не знаят”. Това е така защото думите сами по себе си са част от реалността. Ако се опитаме да опишем напълно реалността с думи, то трябва да опишем думите, които сме използвали. Всяка възможна идея има смисъл само във връзка със своята противоположност : горе не значи нищо без долу, ляво без дясно, битие без небитие, безгранично-ограничено, истина – неистина, добро-зло, мрак-светлина. Реалността като цяло няма противоположност и за това за нея не може да се мисли. Сузуки изяснява това с думите: ”тъй като Реалността е извън всички форми на дуализъм, в нея няма контрасти и затова не може да бъде характеризирана. В този дух Николай Кузански нарича Бог съвпадение на противоположностите.

Кен Уилбър (Спектър на съзнанието)

Мисловни и паметови процеси

публикувано 6.03.2010 г., 4:09 от journal Psyche



Прозрението, че реалния свят “съществува едновременно и именно това е същностна на вечността” пряко ни насочва към може би най-сериозния аргумент срещу способността на разсъдъка да разбере реалността. Голата истина е, че мисълта се движи линейно, а реалния свят – не. Мисълта е последователна и едноизмерна, докато истинския свят ни се представя като многоизмерен, непоследователен, едновременен модел с безкрайно изобилие и многообразие. Всеки знае, че не можем да мислим едновременно за две или три неща, без да изпаднем в парализиращо объркване и за това, за да въведе някакво сходство и ред, мисловния процес с помощта на паметта навързва отделните късчета внимание по протежение на създадената за тази цел линия.

“Линията” от последователни късчета насочено внимание, “линията”, върху, която мисълта подрежда своите понятия и обекти, “линията” измислена от самата мисъл, е времето. С други думи, времето не е нищо друго освен последователен начин, по който мисълта възприема света. След като обикновено възприемаме природата по този линеен, последователен, времеви начин, ние скоро стигаме до “очевидното” заключение, че и самата природа съществува по протежение на някаква линия - от миналото към бъдещето, от причината към резултата, от “преди” към “след”, от вчера към утре – като напълно пренебрегваме факта, че тази предполагаема линейност на природата е изцяло продукт на начина, по който я възприемаме. И нищо чудно – на чука целият свят му прилича на пирон.

Природата обаче не съществува по протежение на линия – тя съществува едновременно – навсякъде по едно и също време. И доказателството за тази едновременност е пред вас – престанете да четете и погледнете на горе и ще откриете безкрайно множество неща, които се случват по едно и също време: слънцето свети, сърцето ви бие, птичките пеят, децата играят, дробовете ви дишат, кучетата лаят, вятъра духа, щурците свирят, очите виждат, ушите чуват. Тези феномени нито предхождат нито следват един друг във времето. Те се случват навсякъде по едно и също време няма преди и след. Природата притежава цялостното си съществуване едновременно и именно това е същността на Вечността.

Естествено цялата идея за последователността, идеята за едно нещо “предхождащо” друго във времето, зависи изцяло от нашите паметови процеси, тъй като е очевидно, че без памет едва ли бихме имали каквато и да било представа за време, за минало и бъдеще. Въпросът следователно е дали паметта представя реален феномен, който ние наричаме време или създава илюзия за време. На пръв поглед изглежда, че паметта ни представя много реална картина на едно много реално минало. Защото ние недвусмислено чувстваме, че можем да познаем не само настоящите късчета внимание, но и миналите складирани. От тези късчета памет ние естествено заключаваме, че трябва да е съществувало реално минало и с това създаваме най-яркото усещане за време и си представяме, че някак си се движим през него към бъдещето.

Следователно цялата идея за времето зависи от идеята, че чрез паметта можем да познаем истинското минало. От спомените си решаваш, че е имало минали събития. Но не можеш да осъзнаеш никое минало събитие. Познаваш миналото единствено в настоящето и като част от настоящето.” Явно никога не осъзнавате истинското минало, а само неговите неясни картини, които съществуват единствено в настоящия ви опит. Същото важи и за “бъдещето” тъй като всяка мисъл за бъдещето представлява настояща мисъл. Неизбежно познаваме миналото и бъдещето само в настоящето и като част от настоящето. Следователно единственото време, което въобще осъзнаваме, е Сега.

Затова и Шрьодингер заявява, че “Разумът е винаги сега. За Разума няма преди и след. Съществува само сега и това включва спомени и очаквания.” Св. Августин е мислил по същия начин, защото според неговите идеи обобщени от Бертранд Ръсел “за миналото и бъдещето може да се мисли само като за настояще: миналото трябва да бъде отъждествено със спомена, а бъдещето - с очакванията, а и споменът и очакванията са факти от настоящето.” Следователно, объркването на настоящия спомен с миналото знание води до превръщането на настоящия момент във великата илюзия, наречена “време”. Това е начинът на зараждането на времето. Причината за зараждането на времето е опитът на човека да избегне смъртта.

Досега трябва да е станало ясно, че когато споменът престане да бъде представян за реално знание на “миналото”, а бъде разбран като настояще преживяване, подпорите на времевата илюзия рухват. Миналото и бъдещето се сгромолясват в “сега”, “преди” и “след” се сгромолясват в настоящето, линейността се сгромолясва в едновременността, времето изчезва във Вечността. Настоящия момент съдържа цялото време и затова самият той е извън времето и именно това извънвремево настояще е Вечността – миг без време или продължителност, без предшестващо и последващо.

Можем да се присъединим към твърдението на Рене Генон: “Този, който не може да се откъсне от гледната точка на времевата последователност и да види всички неща в тяхната едновременност, не е способен да възприеме метафизчния ред.” Както казва св. Августин, миналото не е нищо друго освен спомен, а бъдещето не е нищо друго освен очакване, а и споменът и очакването са факти на настоящето! Помисли си за миналото – това е действие в настоящето; подготви се за бъдещето – това също е действие в настоящето.

Всяко доказателства за миналото съществува единствено в настоящето и всяка причина да се вярва в бъдещето също съществува единствено в настоящето. Когато истинското минало се е случило, то не е било минало, а настояще, а когато настъпи истинското бъдеще, то вече няма да бъде бъдеще, а настояще. Следователно, единственото време, което наистина осъзнаваме, е настоящия момент, настоящето, което включва миналото на спомените и бъдещето на очакванията.

Спектър на съзнанието (Кен Уилбър)

Основни нива на съзнанието

публикувано 23.02.2010 г., 5:41 от journal Psyche



В действителност съществува Чистият Разум, всеобхватен и недуалистичен, безвремевата основа на всички времеви феномени, Реалност без дуалистичност, но не и без отношения. На този стадий ние сме обединени с Всичко, ние сме едно с основната Енергия на Вселената. Именно това нарекохме първо ниво на съзнанието, Нивото на Разума. Но в процеса на мая, на дуалистичното мислене, ние въвеждаме илюзорни дуализми или разделения, “създавайки два свята от един”.

Тези разделения не са истински, а само привидни, но човек се държи, така сякаш са реални. И подлъган от всичко това, той се придържа към своя пръв и главен дуализъм на субекта и обекта. Аз и не-Аз или просто организъм и околна среда. В този момент човек преминава от космическото единство, космическото тъждество с Всичко към личното единство, индивидуалното отъждествяване със своя организъм и тук създава второто основно ниво на съзнанието, Екзистенциалното ниво: човек в единство със своя организъм. Като по изкачваща се спирала, разделянето на човека чрез дуалността продължава и повечето хора дори не се чувстват тъждествени с целия си организъм – ние не казваме “Аз съм тяло”, а “Аз имам тяло” и това Аз, което има тяло, наричаме свое Аз, свое его.

Тук човешката идентичност се премества от организма като цяло към егото и ние създаваме трето голямо ниво на съзнанието – Его нивото. Като продължи по тази дуалистична спирала, човек може дори да се опита да се откаже от части от своето его, които намира за нежелателни, като в съзнанието си отказва да признае неприемливите свои черти. И отново, идентичността на човека се премества, този път само върху някои аспекти на неговото его и така създава следващото ниво на спектъра, което ние наричаме Сянка.

Кен Уилбър (Спектър на съзнанието)

Дуалността - разделяне на две

публикувано 20.02.2010 г., 6:37 от journal Psyche


Всеки дуализъм е придружен от потискане и проекция. За да изясним този неуловим процес и за да наблегнем на неговото значение, ще изберем едно разграничение и подробно ще опишем хода на този процес. Като начало нека нарисуваме едно “нещо”, “кръг”, отделен от тази страница посредством разграничаване, т.е. чрез границата на кръга. И така: Дуалността е “разделяне на две” и изглежда, че горното разграничение или граница е направило именно това – разделило е хартията на две части: фигурата на кръга срещу фона на страницата.

Аз вероятно си представям, че виждам много ясно “нещото” наречено “кръг”. Това обаче е чиста илюзия, мисловно жонглиране, защото аз в нито един момент не възприемам отделното “нещо-кръг” – това, което виждам на практика е цялостното зрително поле или гещалт на фигура и фон, кръг и страница /и дори нещо от нещата около тях!/ По този начин, чрез силата на ограниченото и насочено внимание, което не е нищо друго освен мисловния процес, първия начин на познаване, ние се насочваме върху кръга и в ума си го отделяме от фона, като изцяло пренебрегваме целостта на гещалта и след това си въобразяваме, че нещата винаги са били такива!

Така въвеждаме дуализъм, който потиска не-дуалността на полето или гещалта и я проектира като кръг върху страница. Но идеята за отделеност, за дуализъм, е чиста илюзия, защото можете ли да си представите кръга самостоятелно, без какъвто и да било фон? И обратно – опитайте се да си представите само фона, без фигура, с която да контрастира. Едното не може да съществува без другото – те са разделени единствено в мисълта, а не в природата.

Дуализмът разкъсва процеса, потиска неговата недуалистична или единна природа и проектира този процес под формата на две привидни противоположности като фигурата на кръга на фона на страницата. Общият процес на дуализъм – потискане – проекция е важен, тъй като се повтаря безброй пъти на всяко следващо ниво на съзнание, като всеки път създава нова ивица на спектъра и увеличава невежеството на човека относно неговата Върховна Идентичност.

Кен Уилбър (Спектър на съзнанието)

Трансперсонален сектор

публикувано 15.02.2010 г., 5:08 от journal Psyche



С Първичния Дуализъм-Потискане-Проекция се придвижваме от Нивото на Разума “нагоре” към Екзистенциалното ниво, при което организмът не само мисли,че е, но и чувства, че е отделен от заобикалящото го. Нека направим малка пауза, за да споменем, че наричаме сектора между Нивото на Разума и Екзистенциалното ниво Трансперсонален. Тук се намират колективното несъзнавано на Юнг, трансперсоналният свидетел, астралната проекция, преживяванията за излизане извън тялото, ясното чуване и други подобни феномени. Те се появяват в секторите на спектъра, където границата между Аз-а и другото още не се е затвърдила.

Екзистенциалното ниво се заражда от Първичния Дуализъм-Потискане-Проекция: Разумът е разделен, недуалистичността му е потисната и след това е проектирана под формата на организъм и околна среда и човек разполага своята тъждественост и организъм като съществуващи във времето и пространството. Забележете, че разделянето на субекта от обекта отбелязва началото на времето: Първичният Дуализъм създава времето. Абсолютната Субективност е безмерна или безпространствена и следователно безкрайна; но с появата на Първичния Дуализъм субектът илюзорно е отделен от обекта.

Това разделяне, тази пропаст между виждащия и вижданото е пространството. Чрез отъждествяването си единствено със своя организъм като отделен от околната среда, човек неизбежно създава великата и огромна илюзия за пространство, пропастта между човека и неговия свят. Неизменно свързано със сътворяването на пространството е, разбира се и сътворяването на времето, тъй като пространството и времето образуват взаимосвързан континиум. Вече разгледахме начина на зараждане на времето – видях ме, че то е създадено като страничен продукт от линейния, сериен, паметов начин на възприемане на света от човека.

Нека сега да се насочим към причината за зараждането на времето – и ще открием, че тя е просто опит на човек да избегне смъртта. Тъй като човек е отделил организма от околната среда и след това се е отъждествил изцяло с първото, въпросът за съществуването или не-съществуването на организма се превръща в негова основна грижа. И така, единствено и само поради разделянето на организма от околната среда посредством Първичния Дуализъм, се появява екзистенциалният страх – страхът на битието от небитието, на съществуването от не-съществуването, на живота от смъртта. Човек не може да приеме и дори да се изправи пред възможността за предстоящото унищожение, за цялостното заличаване, което според него носи смъртта и така, без да разбира, че всъщност животът и смъртта са едно, в своята отчаяна битка срещу измислената смърт, той ги разделя.

Животът обикновено се приема за нещо, което започва с раждането и завършва със смъртта, при което животът и раждането непримиримо са противопоставени на смъртта. Но в действителност животът и смъртта или по-точно раждането и смъртта са просто два различни начина за възприемане на реалността на настоящия Момент. Както видяхме, в абсолютното Настояще не съществува минало, а това, което няма минало, е нещо, което току-що е било родено. Раждането е условие за липса на минало. И по-нататък, в абсолютното Настояще няма и бъдеще, а това, което няма бъдеще е нещо, което току-що е умряло. Смъртта е условие за липсата на бъдеще. И така настоящият момент, тъй като няма минало, е току що роден; и тъй като няма бъдеще, е в същото време и мъртъв. Следователно раждането и смъртта са просто два начина за описване на един и същ безвремеви Миг. Накратко, в този безвремеви Миг, раждането и смъртта са едно.

Кен Уилбър (Спектър на съзнанието)

Илюзорния спор "битие срещу не-битие"

публикувано 9.02.2010 г., 6:14 от journal Psyche



Чрез идентифицирането си единствено със своя организъм човек започва илюзорния спор за битие срещу не-битие /този спор е невъзможен, когато организмът и околната среда са едно/. Човек не може да приеме възможността, че изходът може да бъде унищожение – той не може да приеме това, което приема за смърт. И така, вследствие на Първичния Дуализъм, се появява Втори основен Дуализъм –Потискане – Проекция: Човек разделя единството на живот и смърт, потиска това единство и го проектира под формата на война на живота срещу смъртта. Но при разделянето и отричането на единството на живота и смъртта, човек разделя и настоящия Момент, защото животът, смъртта и Сега-моментът са едно.

Така бива създадено времето, защото при отричането на смъртта, човек отрича и липсата на бъдеще и с това отрича реалността на лишения от бъдеще Момент, на безвремевия Момент – той вече не може да съществува Сега, трябва да съществува във времето; той вече не се радва на това, че живее днес, защото трябва да живее и утре. Но именно в това се състои проблемът, защото да живееш в Настоящето, извън времето, означава да нямаш бъдеще, а да нямаш бъдеще, значи да приемеш смъртта – това е нещо, което човек не може да направи. Той не може да приеме смъртта и затова не може да живее Сега; а като не живее Сега, той не живее въобще.

Човешкото бягство от смъртта е бягство от тялото и с това се създава третият /или “третичният”/ основен Дуализъм – Потискане – Проекция: организмът е разделен, неговото единство е потиснато и той е проектиран под формата на психика и тяло. Така на Его нивото човек си представя, че има тяло и че го притежава така, както би притежавал къща или кола. Всъщност той предявява права за собственост към части от своя организъм, като с това намалява неговата себестойност в собствените си очи. Тук на Его нивото човек има само смътна идея за това, което нарича “представа за тялото” и тази ограбена представа е последният остатък от екзистенциалното ниво, което от своя страна, е последния остатък от Нивото на Разума.

Пълното отъждествяване на човека с Аз-а и отчуждаването му от тялото буквално го принуждава към прекомерна употреба на първия начин на познаване, чисто дуалистичния, символен, линеен и времеви начин на познаване. Разбира се, този третичен дуализъм има и множество други важни последствия, но тъй като досега често се спираме на този първи начин на познаване, нека разгледаме неговото развитие в контекста на Спектъра на Съзнанието. На практика първия начин на познаване е отрицание на много други по-широки и по-обхватни начини на осъзнаване. За да проследим този процес, нека първо да се спрем на това, което наричаме органично осъзнаване. Органичното осъзнаване е това, което на Его нивото обикновено, но доста неточно, разбираме под виждане, докосване, опитване, помирисване и чуване.

В най-чистия си вид това “сетивно осъзнаване” е не-символно, не-понятийно, моментно съзнание. Органичното осъзнаване е осъзнаване на Настоящето – миналото не може нито да се опита, нито да се помирише, нито да се види, нито да се докосне, нито да се чуе. Същото важи и за бъдещето. С други думи, органичното осъзнаване е безвремево и като такова, то по необходимост е и безпространствено. За органичното осъзнаване са непознати не само миналото и бъдещето, но и вътре и вън, аз и другото. Задайте си глупавия, но все пак полезен въпрос, можете ли да помиришете предполагаемата разлика между вътре и вън? Тази разлика наистина ли е представена от вашето осъзнаване? Можете ли да опитате границата между Аз-а и другото? Дали не съществува просто процес на опитване без вътре и вън? Отпуснете се и се вслушайте в шумовете “около” вас.

Можете ли да чуете разликата между вътре и вън? Дали усещането ви не е, че звуците идват колкото отвън, толкова и отвътре? А ако наистина има разлика между вътре и вън, можете ли да я чуете? Не! Първичният дуализъм между вътре и вън е просто идея, която ви е била предадена, идея, която използвате, за да тълкувате и по този начин да изкривявате вашето основно осъзнаване. Предполагаемата пропаст или бариера не съществува! Идеята е, че органичното осъзнаване е недуалистично осъзнаване. То е самият Разум. Чак след появата на първичните и вторичните дуализми човек започва да си представя осъзнаването като затворено и ограничено в тялото. И това е нивото на осъзнаване, което наричаме “Екзистенциално” – човек, отъждествяващ се единствено с организма си като съществуващ в пространството /първичен дуализъм/ и времето /вторичен дуализъм/.

Кен Уилбър (Спектър на съзнанието)

Екзистенциално осъзнаване

публикувано 5.02.2010 г., 6:11 от journal Psyche



На Екзистенциалното ниво зараждането на времето, най-често под формата на преходно настояще е тясно свързано със зараждането на Волята. Тук човек чрез волята си пожелава да има бъдеще като обещание, че ще остане недокоснат от смъртта. Чрез волята си той решава да избегне вечността. Именно волята е прототипът на всички последващи склонности, всички желания, всички влечения, всички намерения, всички стремежи, тъй като всички те включват представата за време. Затова казваме, че Екзистенциалното ниво е родното място на човешката Воля, особено на Волята за живот. Но тази Воля не трябва да се смесва с волевата сила, която се разгръща на Его нивото.

Волевата сила е конкретно линейно усилие от страна на Его-то или Личността. Волята е нещо много по-просто и базисно – тя е триизмерен акт на цялостния организъм за преместване във времето към някаква бъдеща цел. Силата на волята е просто остатъка от Волята след появата на третичния дуализъм, докато самата воля е действие на цялостното същество на човека. Това, което трябва да запомним, е, че екзистенциалното осъзнаване е органично осъзнаване, зъмърсено от основните разделения на вътре и вън, минало и бъдеще /първичния и вторичния дуализъм/.

Човек все още е във връзка с цялостния си организъм, с неговото психосоматично единство, дори и ако той погрешно го възприема като отделно от околната среда. За да не забравяме това, ще наречем екзистенциалното осъзнаване “кентавърско осъзнаване”: не това на конника, управляващ коня, а на кентавъра, на цялостния самоуправляващ се организъм. Като такъв, човекът на Екзистенциалното ниво все още е едно цяло със своите сетива и тяло, макар и под влияние на първичния и вторичния дуализъм да не ги разбира правилно. Затова екзистенциалното или кентавърското осъзнаване е отдалечено само на крачка от космическото съзнание, от Разума.

Вие сами можете да намерите Екзистенциалното ниво, като се усамотите на тихо, освободено от външни дразнители място и пропъдите от съзнанието си всички идеи и понятия, които сте изградили за себе си. Забравете за момент, че сте мъж или жена, интелигентен или глупав, щастлив или нещастен и се опитайте да усетите чувството – не мисълта, а чувството – което стои “под” или “зад” тези идеи, чувството, че в този момент по някакъв начин съществувате и живеете. Това е Екзистенциалното ниво и това просто чувство на съществуване не е нито умствено, нито психично, тъй като на това ниво третичния дуализъм между тяло и психика не е приложим.

Чувството е просто, чисто и неутрално съществуване. Въпреки това, ако докато продължавате да бъдете в Екзистенциалното ниво, внимателно се огледате за дуализми, този, който ще забележите най-напред, е дуализмът между Аз и другото. Вашето дълбинно чувство за идентичност и съществуване вашето Аз изглежда отделено от света около вас – другото. Това е първичния дуализъм на организъм и околна среда и именно той е този, който характеризира Екзистенциалното ниво. Ако изведнъж ви озари прозрението, че вашето съществуване на практика е идентично с това на вселената, това ще означава изчезване на дуализма на Аз и другото и вие временно ще сте “слезли” на нивото на Разума. Но факта, че усещате съществуването си като изначално отделено от съществуването на другото, е сигурен признак за появата на Първичния Дуализъм и за това, че се намирате на Екзистенциалното ниво.

Кен Уилбър (Спектър на съзнанието)

Езикът и абстрактната мисъл - основен източник на дуализми

публикувано 31.01.2010 г., 5:03 от journal Psyche



Дуализмът на Аз и другото е много интересен, тъй като в неговото оформяне, оцветяване, моделиране и подреждане взимат участие множество биологични, но основно социологически фактори. Именно тук, на това което може да бъде наречено “горна граница” на Екзистенциалното ниво, се съдържат културалните предпоставки на организма, които се проявяват във всички последващи взаимодействия между организма и околната среда. На това ниво всеки индивид носи със себе си огромна мрежа от връзки, представляваща “интериоризираното” общество. По същността си тя е изключително сложна и слабо осъзнавана и включва матрицата на езика и синтаксиса, вътрешно представената структура на семейството на човека, културните вярвания и митове, правила и метаправила.

Най – общо тя може да бъде разглеждана като общ сбор на цялата основна социологическа информация, събрана от организма. По – голямата част от биосоциалния сектор е повече или по – малко неосъзната. Той е прекалено близко, за да можем да го видим ясно и единствено, когато започнем да изучаваме други култури, осъзнаваме, че това, което несъзнателно сме приемали за реалност, на практика е просто социална конвенция. Това може да се види най – лесно в езика, който може би е в основата на множеството други взаимоотношения, образуващи биосоциалния сектор.

За нас езикът е като водата за рибата – фонов феномен, присъстващ до такава степен в опита ни, че не го осъзнаваме. Вярно е, че обикновено осъзнаваме някой от функциите на езика – можем да осъзнаваме например манипулирането и избора на символи за предаване на конкретно значение на другите и повечето от нас имат поне обща представа за граматическите правила, по които образуваме изреченията си. Но езикът изпълнява една всепроникваща функция, която обикновено остава изцяло неосъзната: той създава различия. С други думи езикът – и неговият потомък, абстрактната мисъл – са основният източник на дуализми. Така чрез езиковия процес ние разрязваме реалността като несъзнателно въвеждаме в нея дуализми, за които после си въобразяваме, че винаги са съществували.

Тъй като самият инструмент, който използваме, за да представим природата, е дуалистичен, започваме да вярваме, че и самата природа е конструирана по този начин. И така, ако единственият инструмент, който притежава човек, е чук, той започва да вижда всичко като пирон. Истинският проблем се изразява в това, че формата на вселената не съвпада задължително с тази на езика и логиката ни. И когато накараме първото да се подчини на второто, несъзнателно, нанасяме незабележима, но пагубна рана на природата. Идеята е, че биосоциалният сектор, като хранилище на социални институции като езика и логиката, по своята същност и преди всичко е матрица от различия, от форми и модели, които в съответствие с конвенцията, разчертават, разчленяват и разделят “неделимата мантия на Вселената”.

Така биосоциалният сектор, макар и не непосредствено отговорен за всички дуализми, определено ги подкрепя и с това затвърждава илюзии, чиято същност първоначално лесно бихме могли да разкрием. Нека споменем накратко и три други функции на биосоциалния сектор.

1. Той е част от централното убеждение, че си отделно и различно същество, тъй като предоставя на организма основна, все още несъзнателна насоченост към околната среда, с което моделира и затвърждава дуализма на Аз и другото. 2. Той изпълнява ролята на резервоар за абстрактната мисъл, като осигурява символите, синтаксиса и логиката, необходими на по-висшата мисъл. Чрез размисъл върху тази матрица от различия ние достигаме до “различия върху различията” т.е. до идеите. 3. Биосоциалния сектор предлага както “храна за размисъл”, така и “храна за его-то”. Социално интериоризираният биосоциален сектор играе ролята на източник при образуването на его-то, неговите роли, ценности, статус, съдържание и т.н.

Кен Уилбър (Спекър на съзнанието)

Разцепление между психика и тяло

публикувано 26.01.2010 г., 7:32 от journal Psyche



С появата на Третичния Дуализъм, кентавърът бива разсечен : тялото – разделено от ума и изоставено. Човекът, в бягството си от смъртта, предава тленната си плът и се скрива в свят на статични символи. Вместо да съществува като цялостен психосоматичен организъм, човек замества и се отъждествява с чисто умствената или психична представа за цялостното си психосоматично същество. Накратко той се отъждествява със своето его. Дълбоко в кентавъра е забит клин, човекът се появява като ездач и управляващ, отделен от своя кон – тяло, лишена от плът и следователно от живот психика, несигурно закрепена върху това, което сега прилича на неуправляемо, подчинено на страстите тяло.

И този клин разцеплението между психиката и тялото, представя третичния дуализъм – и с неговото зараждане човек се оказва на Его нивото. Кентавърското осъзнаване, както казахме, е отдалечено само на крачка от Разума, от недуалистичното органично осъзнаване. С разделянето и потискането на Кентавъра, човек прерязва всички останали връзки с органичното съзнание и всяка възможност за не-дуално осъзнаване. Грубо казано човекът на Екзистенциалното ниво все още е във връзка с органичното осъзнаване, въпреки че го интерпретира погрешно, докато на Его нивото той губи тази връзка.

Сега той е напълно отделен от безвремието на органичното осъзнаване. Повече от всякога живее изцяло във времето и с ентусиазъм се е насочил към времевия, линеен, инструментален и чисто дуалистичен начин на познаване, до който е достигнал чрез използването на понятия и символи от паметта си, които поставя между себе си и Реалността. В замяна на недуалистичното органично съзнание, в замяна дори на схващанията, човек се насочва към бледия заместител: размисъл, фантазия, въображение, символно знание – и именно така окончателно изкристализира първия начин на познаване. Идентичността на човека се премества от цялостния психосоматичен организъм към неговата умствена представа за себе си, която е изцяло основана на миналото и следователно изцяло мъртва.

Илюзиите, като тази за миналото, не могат да ни задоволят и в опита си да облекчим объркването си, нашето его поглежда към бъдещето, където си представя, че го очаква върховното щастие, че на края на дъгата на времето лежи безценно богатство. Това решение обаче е погрешно, защото в резултат на това цялото щастие се пренася в бъдещето. Его-то е щастливо днес, само ако му е обещано щастливо утре и най-добрата новина за его-то е, че го очаква “бляскаво бъдеще”, а не че има бляскаво настояще. Така его-то може да изтърпи невероятни нещастия в настоящето, ако вярва, че го чака радостно бъдеще – но никога няма да се наслади на това бъдеще, защото то не съществува сега, а когато се появи, по дефиниция, его-то ще бъде задоволено единствено ако му бъде обещано друго щастливо бъдеще!

Това много прилича на старата хитрост, при която завързват морков на една пръчка пред магарето и бедното животно непрекъснато търчи напред, но никога не бива награждавано. И още нещо, аз – като его – прекарвам толкова много време в стремеж напред към бъдещото щастие, че много скоро започвам да отъждествявам щастието с процеса на стремежа напред. В такъв случай всичко, което мога да правя, е да се стремя и да търча толкова бързо, че да не мога да спра.

Следователно, ако бъдещето богатство в действителност се появи, не бих могъл да се спра и в своя бяг бих го подминал. Никога не живея изцяло в настоящето и следователно никога не мога изцяло да изпитам наслада, а ако не мога да се радвам на настоящето, няма да мога да се радвам и на бъдещето, когато то стане настояще. Аз съм изцяло объркан и единствения изход, който виждам, е да бягам по-бързо, с което затварям порочния кръг и спомагам за собственото си объркване. Казват, че не можеш да спреш напредъка – само дето човек започва да се чуди дали прогресът не е раково заболяване.

Кен Уилбър (Спектър на съзнанието)

1-10 of 33

Comments