Шумерска митология


Адапа - владетелят на Ериду

публикувано 16.02.2010 г., 8:45 ч. от Юлияна Шапкарова

Това име кара мнозина да си спомнят за Адам, първия човек от еврейския мит. Двамата обаче нямат нищо общо един с друг. Адапа не е първият човек, а владетел на Ериду, един цветущ град. Той не е проиграл вечния живот на човечеството, а само възможността той сам да придобие безсмъртие. Как се е зародил митът за Адапа? Ериду, шумерски град на брега на Персийския залив, е едно от най-древните месопотамски селища.

Оттук шумерите се разпръснали, за да завладеят и други области от Междуречието. Блестящата слава и името на града се запазили за дълго време. Митът служи като доказателство за тази слава. Той разказва как в древни времена градът е получил от боговете блясък и власт. Тази случка фактически е подобна на гръцките митове, които разказват за произхода на Атина. На небето Адапа се опълчва срещу главния бог Ану и изпълнява съвета на Еа, бога на своя град, като отказва да приеме от ръката на Ану храната, която дава вечен живот.

Еа дал лош съвет на своя любимец, защото не знаел, че намерението на Ану да накаже Адапа ще се промени. Ану пък не е знаел какъв съвет е дал Еа. Нима това не е разказ в събития на онзи митологически мотив, който познаваме и от гръцките митове, а именно че съдбата “мойра”, е по-голяма сила дори от боговете? Че дори боговете не са в състояние да изменят порядъка в света?... Владетелят на Ериду, Адапа, един ден отишъл да лови риба в морето. Ладията му стремително порела вълните, когато изведнъж излязъл силен южен вятър.

Вятърът яростно дърпал платната, после преобърнал кораба и рибарите изпонападали в зарибената вода. Адапа се покатерил на един отломък и се провикнал гневно: – Пази се, зли южни ветре! Като те хвана, ще пречупя крилете ти! Без да обръща внимание на заплахата, смеейки се, вятърът играел около Адапа, който с внезапно движение го сграбил и му пречупил крилете. Минавали дните, вятърът не набръчквал вече огледално гладката повърхност на морската вода, вихърът не издигал нависоко яростните вълни.

Когато на седмия ден от затишието господарят на небето Ану все още напразно очаквал вятъра, най-сетне се обърнал към своя пълководец Илабрат и му казал: – Защо ли е забравил задължението си южният вятър? Ето вече седми ден откакто не е разлюшквал дърветата край брега. – Чуй, господарю на небето, защо е утихнал южният вятър: в гнева си Адапа е пречупил крилете на вятъра. Затова той не лети вече над обширното море. – Повикай при мене виновника! – извикал Ану.

Когато Еа научил, че Адапа трябва да се представи пред небесния господар, той го повикал при себе си и казал на своя любимец: – Облечи траурни дрехи, така се представи на бога Ану, на сина на Ансар и Кисар. Когато прекрачиш портата на рая, ще срещнеш двамата пазачи на небесните врати, боговете Тамуз и Гизида. Поздрави ги с подобаваща почит и ако те запитат защо си в траур, отговори: “Двама велики богове да изчезнали от земята. Заради тях съм в траур, заради тях е в траур и земята.”

За тия твои думи двете божества ще те обикнат и с благосклонност ще си спомнят за тебе пред Ану. Когато се представиш пред господаря на небето, пази се! Ако те покани с храна и питие, не ги приемай! Храната е храна на смъртта, питието – питие на смъртта! Но ако постави пред тебе елей и чудни дрехи, поръси се със свещенния елей и се наметни с украсеното наметало. Върви, сине, и нека щастието те съпровожда! Адапа се простил с Еа и тръгнал към небето. И всичко се случило така, както бил казал Еа: при небесната порта стояли двете божества Тамуз и Гизида.

Спрели господаря на Ериду и му рекли: – Какво търсиш по тези места, заради кого си в траур? – От нашата земя са изчезнали две божества, Тамуз и Гизида, тях оплаквам, тях търся, заради тях нося тъмния цвят на мъката. Боговете добросърдечно слушали отговора на Адапа и много обикнали младежа. Завели го пред небесния господар и Адапа с дълбок поклон поздравил бога, който седял на своя златен трон. – Отговаряй, Адапа! – креснал му Ану. – Защо си пречупил крилете на южния вятър?

– Господарю! Бях на морето с рибари и южният вятър преобърна кораба ми. Аз пък го сграбих и му пречупих крилете. Така беше. Тогава Тамуз и Гизида пристъпили пред трона на Ану: – Слава на тебе, Ану! Адапа наистина е прегрешил, но се е разкаял. Забрави, господи, обидата, нанесена на твоя слуга, вятъра. Погледът на Ану се смекчил и той рекъл благосклонно: – Еа ти е показал вътрешността на небето и земята. Той те е сътворил силен, мъдър и могъщ вероятно според твоите заслуги. След това Ану се обърнал към своите слуги и променяйки предишния си план, заповядал да донесат храната на живота и питието на живота.

Слугите поставили пред Адапа храната и питието, но той, без да знае какво върши, отблъснал от себе си потира и блюдото, без да вкуси от тях. Мислел, че го канят с храната на смъртта и питието на смъртта. – Как, Адапа?! – извикал Ану. – Защо отказваш да вземеш от моята храна и моето питие? – Следвам заповедта на Еа, господи! Той ми е забранил да взема от храната и от питието. Тогава за обезщетение Ану подарил на Адапа скъпоценно наметало и ароматично масло.

Младият владетел намазал с маслото челото си и наметнал върху себе си скъпоценното наметало. Господарят на небето го изпратил със следните думи: – Ти не вкуси от храната и питието на вечния живот. Вместо него ще ти подаря земна слава. Прощавам ти твоето провинение, върни се в своя град и извести на хората, че светият град Ериду ще бъде прославен и свободен. А ти като награда за своята смелост ще придобиеш уважението на смъртните.

Божества олицетворяващи годишния кръговрат на природата

публикувано 3.11.2009 г., 9:17 ч. от mambo kakadu

В религията и митовете на народи, които се препитавали от земеделие, централно място заемат есенното загиване и пролетното кълнене. Всред тях плодородието, богът на реколтата, се радва на голяма почит. Египетският Озирис, шумерската Ищар, финикийският Тамуз, гръцката Персефона – цялата редица от умиращи и възкръсващи божества олицетворява годишния кръговрат на природата.

Тия богове наесен слизат в царството на мъртвите, в долния свят, там прекарват половин година, след това излизат на земята и отново никне трева, посевите зеленеят, животните се размножават, започва полугодишното изобилие, периодът на жътвата. При някои народи божеството не се завръща просто, а се възражда, какъвто е случаят с Озирис, който се превръща в Хор.

 Като разширим паралела, откриваме разлика относно времето на пребиваване в царството на мъртвите съответно на климатичните, на природните условия на родината на мита; то може да трае и по-малко от една година. В гръцкия мит Персефона прекарва в царството на Хадес само една трета от годината. И в Месопотамия били намалени дните на престоя в подземния свят, особено след като религиозният култ се отделил от земеделието, от плодотворната магия, която подпомага реколтата.

Според митове от по-късно време божеството престоявало долу само символично в продължение на три дни. Това явление срещаме и в християнството. Исус, който в това отношение е един от умиращите и възкръсващите богове на древния Изток, също слиза в подземния свят, както финикийският Тамуз, и след три дни се връща. Акадският разказ, който се занимава с подземното пътуване на Ищар, е пример за това, как си представяли месопотамците устройството на света.

Те си представяли долния свят като сграда, иззидана дълбоко в поздемието, заобиколена със седем стени. На всяка от седемте стени се отваряла врата. Който веднъж стъпел вътре, не можел вече да се върне обратно. Това е царството на мъртвите. Кръговете водят все по-дълбоко. Средището на долния свят, домът на Ерескигал, е най-дълбоката точка на всемира. Тази представа след продължително странстване най-сетне заляга и във великата поема “Ад” на Данте.

Богинята на вечерта и зората Ищар

публикувано 3.11.2009 г., 9:07 ч. от mambo kakadu

Богинята на вечерта и зората Ищар бързала за долния свят. На вратата на царството на незавръщането тя извикала на пазача на долния свят: – Разтвори пред мене вратата на тъмнината! Ако се противопоставиш на моята заповед, само с ръка ще разбия твоите ключалки и ще вляза! И ще изведа в царството на слънчевата светлина за живот и любов мъртви души да изпият кръвта на живите.

– Ни крачка напред, богиньо – отвърнал смутено пазачът на вратата. – Веднага ще отнеса вестта за твоето пристигане на господарката на долния свят, Ерескигал. Пазачът на долния свят избързал при богинята Ерескигал и й известил, че нейната величайша сестра нетърпеливо чака да бъде пусната в царството на вечната тъма. Ерескигал извикала с гняв: – О, безумната! Какво ли търси тук в царството на сенките, където народът на тъмнината се храни с глина и спарена вода и треперейки, прекарва в сковаващ мраз непресекващите никога дни!?

Иди, отвори вратата! Но не забравяй нашите строги закони! И пазачът разтворил яките крила на вратата и смъкнал от главата на влизащата Ищар чудната й украса. – Какво правиш? Как смееш! – рекла възмутена богинята. – Такъв е законът, владичице! Върви напред и не питай! Богинята на плодородието продължила напред по тъмната пътека, докато една нова врата не попречила нейния път. Вратата се отворила широко и пазачът откачил чудните обици на богинята.

Строгите пазачи я лишили при третата врата от огърлицата, при четвъртата – от великолепната й брошка, при петата – от чудесния вълшебен колан, при шестата – от златната гривна и накрая, при седмата – от тънкото й наметало. – Защо вземаш и наметалото ми? – попитала Ищар. – Върви напред и не питай! – рекъл вратарят. – Това е неотменимата заповед на Ерескигал!

Гола влязла Ищар в царството на мъртвите. Когато най-сетне я завели при сестра й, тя извикала възмутена: – Защо ограби моите украси и наметалото ми, проклетнице?! Ерескигал дори не удостоила с отговор сестра си. Сърдито заповядала на своя слуга Намтар: – Заведи тази развратна блудница в най-тъмната и дълбока тъмница! Пусни върху нея шестдесетте болести, които осакатяват и обезобразяват тялото! Нека очите, нозете, ръцете, главата и сърцето й да усетят нейния грях!

Намтар, страшният тъмничар, без пощада грабнал снежнобялата ръка на Ищар и хвърлил богинята във влажната тъмница. Тук красавицата страдала в тъмнината, студа и самотата. През това време на земята листата окапали от дърветата, реките пресъхнали, класове и цветове клюмнали върху смразената земя, гладните стада напразно търсели храна по пресъхналата глина.

Любовта изчезнала изпод слънцето, бикът се отвърнал от кравата, мъжът от жената и голите поляни не били оглушавани от весела детска глъчка. Папсукал, бързоногият пратеник на боговете, тъжно наблюдавал загиването на земята. Оскубал брадата си, облякъл траурни дрехи и така се представил пред престола на могъщия Еа. Допирайки челото си о земята, той покорно рекъл: – О, велики господарю на небесата! Богинята Ищар е напуснала земята, слязла е в царството на тъмнината и сега се измъчва в студения затвор на Ерескигал.

Но откакто тя премина през портата на долния свят, земята се е превърнала в дива пустиня. Гладуват всички живи твари, посевите не изкласяват, животът сякаш е потънал вдън земя. Господарят на небесата погледнал на земята и сърцето му се изпълнило със състрадание. Измислил нещо и мисълта му моментално се въплътила. Божествената мисъл приела формата на чудна светлина, която Еа нарекъл Асуше-намир, “сияещо явление”.

– Тръгвай бързо към вратата на долния свят! – заповядал му Еа. – В очите ти съм влял вълшебна сила; гледай напрегнато здравите врати и ще видиш, че ще се отворят пред тебе. Потърси царицата на долния свят, погледни в очите й, изпълни сърцето й с желание и любов! Щом си стопил ледената кора от душата й, накарай я да се закълне тържествено, че ще изпълни всяко твое желание.

Господарката на долния свят ревниво пази в своя дворец водата на живота. Поискай я от нея, отнеси я бързо на богинята Ищар и я накарай да я изпие. Асушу-намир веднага изпълнил заповедта на своя създател. Вратите на царството на тъмнината една след друга се отворили пред него и твърде скоро погледнал в очи господарката на долния свят. Ерескигал не издържала дълго на любовния поглед.

Пристъпила до младежа, сложила ръка на неговата силна ръка и го въздигнала до себе си на престола. Асушу-намир я последвал, като се дърпал. Тя неспокойно го попитала какво иска. – Закълни се тържествено, владичице, че ще изпълниш всяко мое желание! Господарката на мъртвите положила исканата от нея клетва, а Асушу-намир я помолил да опита водата на живота. Колкото и да помрачавало любовното желание сърцето на Ерескигал, като чула молбата, пламнала от гняв:

– Бъди проклет, жалък простосмъртен! За наказание пий от мръсната вода на канала, нека храната ти да бъде помия! Скитай бездомен навеки, да не намериш никога покой ни на земята, ни под нея! Когато могъщият Еа чул вестта за провала на своя пратеник, веднага измислил нова хитрост. Заповядал на своите слуги да изкъпят брата на Ищар Тамуз, да го намажат с ароматични масла и да го облекат в скъпи дрехи. А Тамуз със съпровод на музика, последван от весели танцьори, да се спусне в царството на Ерескигал.

Според заповедта на Еа слугите подготвили подземното пътешествие на бога Тамуз. Сложили в ръката му чудна флейта и по пътя тръгнали да го веселят най-красивите небесни танцьорки. Още отдалеко Ерескигал чула вълшебния глас на флейтата на Тамуз, строгото й сърце се смекчило и разпоредила на Намтар: – Тръгни бързо, служителю мой, и свикай боговете на подземния свят. Заведи ги в позлатената съдебна зала и нека седнат там на престолите, украсени с резба.

Доведи Ищар пред тях, грабни от водата на живота, наплискай главата й и когато тя оживее, пусни я обратно в царството на светлината! Намтар събрал боговете, завел ги в украсената зала на съда и всеки заел мястото, което му се полагало. След това извел Ищар от нейната непрогледна и влажна тъмница и в залата на съда излял на главата й от водата на живота. Тя се събудила от вцепенението, в което била изпаднала. Намтар я превел през седемте големи порти. Пазачите един след друг й върнали наметалото и украшенията и Ищар отново се появила в царството на светлината.

Шумери и Акади‎‏‎‎‎‎‎‎‎‎‎‏‏‎‎‎‎‎‏‎‎‏‎‎‎‏‏‏‏‏‏‏‏‏‎‏‎‏‎‎‏‎‎‏‎‎‏‎‎‏‏‏‎‎‏‎‎‎‏‏‎‎‏‎‏‏‎‎‏‏‎‏‏‎‎‎‏‎‏‏‏‎‎‏‏‏‎‏‏‎‎‏‎‏‎‎

публикувано 16.10.2009 г., 12:16 ч. от Юлияна Шапкарова   [ актуализирано 1.11.2009 г., 8:12 ч. ]

В Месопотамия (на територията на днешния Ирак) по средното течение на Тигър и Ефрат, и то в плодородната низина между двете реки, като непосредствени съседи живеели два народа в развити робовладелски градове-държави: шумерите и акадите. Шумерите се появили по тези места през четвъртото хилядолетие пр. Хр. По сведения на разкопките вече около третото хилядолетие културата им – в сравнение с тази на обкръжаващите ги – била на твърде високо равнище. За това свидетелстват техните богати каменни градове, огромни храмове и палати. Около 2350 г. пр. Хр. шумерите попаднали под акадско владичество. Акадия тогава обединила Южна Месопотамия. По-късно, в ХVІІІ в. пр. Хр., измежду градовете Вавилон придобил такава мощ, че подчинил на своята власт голяма част от Месопотамия.

Вавилония се простирала главно върху южната част на Месопотамия. Нейната столица бил Вавилон. Плодородната почва на междуречието и напоителната система способствала за развитието на земеделието, а изобилието от продукти – за търговията. Изграждането на напоителните канали изисквало не само много работна сила, но и централизирана организация и ръководство. Това подпомогнало разгръщането на робовладелския строй и зараждането на една силна централна власт в страната. Около 1700 г. пр. Хр. законите на Хамурапи вече подробно регулират правното положение на различните обществени групировки, на свободните, полусвободните и робите. От ХІV до ІХ в. пр. Хр. Вавилония попаднала под владичеството на каситите, а от ІХ до VІІ в. пр. Хр. се намирала под владичеството на асирийците.

В VІ в. обаче не само че си възвърнала независимостта, но си извоювала и ръководна роля в цяла Предна Азия. по това време вавилонският робовладелчески строй достигнал своята връхна точка на развитие. Отделни робовладелци забогатели неимоверно: намиращите се преди в държавната собственост напоителни инсталации и поземлени владения отчасти преминали в частна собственост. Край на могъществото на Вавилония сложило нашествието на персите в 538 г. пр. Хр. В северната част на Месопотамия, по средното течение на Тигър, се заселили асирийците. Дълго време Асирия била под властта на Вавилония, своята независимост тя успяла да извоюва едва в ХІV в. пр. Хр. Оттогава насетне водила непрекъсната борба с Вавилония за господство над Месопотамия.

Към началото на първото хилядолетие пр. Хр., но особено към VІІІ в. тя се разгърнала в страшна империя, първата голяма робовладелска държава в Предна Азия. Известно време нейна столица бил град Ниневия. Със своята наемна войска тя покорила под своята власт голяма част на Предна Азия, дори и Египет. Вавилонците отвеждали в плен жителите на покорените земи, а градовете им разрушавали. Броят на робите нараснал неимоверно. По-рано главно царят и храмовете разполагали с робите, а със земеделие се занимавали главно свободни селяни. Сега обаче военната и цивилната аристокрация, както и търговско-лихварският слой в градовете станали едри робовладелци, които масово превръщали в роби и свободните.

Но тази държава, създадена от безброй покорени страни и провинции, не могла да се запази задълго. Не само бунтовете на потиснатите народи, но и противоречията между градския търговско-лихварски слой и могъщото жречество отслабвали държавата. В 604 г. пр. Хр. Асирия не могла да устои на съвместното нападение на мидийците и вавилонците: асирийското царство било окончателно унищожено. Основата на културата на Месопотамия е културата на шумеро-акадските градове-държави. асирийците и вавилонците заели шумерския клинопис и шумерския език, който векове наред останал езикът на образованите и на духовенството и в Асирия, и във Вавилония. До нас са достигнали и писмени паметници от месопотамската култура: безброй глинени плочки, намерени при разкопки на палата на Асурбанипал в Ниневия.

Месопотамската религия се развила и оформила с течение на времето от древните поверия на земеделците и пастирите. Техните богове олицетворявали природните, главно небесните явления. Шумеро-акадските богове и по-късно запазили своите характерни черти, нос течение на времето религиозните представи на месопотамците ставали по-сложни. Шумерските държави-градове в политическо и военно отношение били независими една от друга и вследствие на тази политическа и икономическа раздробеност отначало и религиозните култове били също независими един от друг. Всеки град имал отделен върховен бог. Само с централизирането на властта и с установяването на владичеството отначало на Агаде (Акад), а после на Вавилон се оформила една, в общи линии, единна религия, чийто главен бог накрая станал Мардук, главният бог на Вавилон.

Мардук погълнал в себе си образа на предишния главен бог Енлил. Богът-слънце Мардук като издигащо се от океана слънце е син на богинята на океана Еа и едновременно символ на плодотворното пролетно слънце. Единовластието на Мардук било осигурено от царя на Вавилон Хамурапи посредством обединяването на страната около 1700 г. пр. Хр. Един от надписите приписва следните думи на Хамурапи: “Аз, зар ва Вавилон, който доведох до триумф Мардук…” Празникът на Мардук се падал на пролетно-лятното равноденствие, на Нова година. На този ден представяли стихотворни произведения, напомнящи драми и епоса на сътворението на света, в които славели бога. Наред с Мардук във Вавилон играли значителна роля и други богове.

Адад (Рамман) бил бог на бурята, на светкавиците, на дъжда. Нергал – бог на обгарящото опустошително слънце, господар на подземния свят и на мъртвите, бог на кълнящото семе; в тази негова роля лесно можем да го уподобим на египетския бог Озирис и на други подобни богове от района на Средиземно море. Тамуз, умиращият и възкръсващият бог, отначало съперничел по значение на всички останали богове. Той е умиращата през есента природа, която напролет пониква от царството на тъмата, за да разцъфне отново земята. Съдбата на Ищар, богинята на зорницата, е свързана със съдбата на Тамуз; според изворите тя е любимата на Тамуз, негова съпруга и майка.

Някои измежду местните богове били идентифицирани с небесните тела. Шамаш бил бог на слънцето, Син – на луната. Боговете на Венера, Марс, Юпитер, Меркурий и Сатурн били Ищар, Нергал, Мардук, Набу и Нинура. Тия седем, тъй наречени астрални божества били допълвани от тройката Ану – Енлил – Еа. Прочутите храмове-кули с три и със седем покрива-етажи са запазили спомена за тези представи. Религията на асирийците докрая запазила почитта към своя бог Асур, но покрай това без изменения били заимствани боговете на Вавилон – религиозният култ и заедно с него шумерската религиозна литература, астрономическите познания, съпроводени от разказите за разни предзнаменования. Господарят на войските Асур е добър към своите сподвижници, безмилостен и отмъстителен спрямо враговете си.

От неговата ръка царете получават властта си. Покрай старите божества възникват и нови, броят им постоянно расте. Един списък, изработен около 880 г. пр. Хр. изброява повече от шест хиляди божества, триста небесни (Игиги) и шестстотин земни (Анунаки) духове и божествени същества. В тяхната религия важна роля се приписва на магията, т.е. на ония обреди, с помощта на които се стараят да повлияят в своя полза върху добрите и злите духове, а също така и на предсказанията по звездите, изхождайки от вярването, че между неизменния порядък на небесните тела и събитията на земята има тясна взаимозависимост.

Органичната част от религиозната практика съставят молитвите и жертвоприношенията. Моленето, а именно произнасянето на предварително определени химни по тяхно свхащане омилостивява боговете, освобождава от злото, от нечестивото, следователно има лечебно, очистително въздействие. В тази представа се крия вярването в силата на магическото слово, на заклинанията (това понятие за молитвата заимствала и еврейската религия, а от нея и християнската). Жертвата принасят жреците и владетелят съответно с обредните правила и предписания. Ароматът на жертвата “се нрави на божеството”. Това храни боговете, на които издигат и пищни земни жилища и в тях поставят статуите им. Безмилостна съдба очаква мъртвите.

Душите се мъчат в тъмното царство на богинята Ерескигал, откъдето няма завръщане, а земните добродетели не спомагат за облекчаване на тяхната съдба. С пропадането на асирийската държава изчезнала и религията на асирийците, култът към Асур потънал в забвение и за кратко време отново били възстановени почитта към Мардук и единовластието на вавилонската религия. Творбите на месопотамската литература имат твърде голямо значение.

Те отразяват правдиво отчасти митологията и религията на даден народ около средата на третото хилядолетие пр. Хр. и така ни осигуряват огромен сравнителен материал за онагледяването на това, как с напредъка в общественото развитие се оформили и отделните митове, как таблиците за произхода на боговете са ставали все по-сложни, как образите на боговете се сливали един с друг. Но те имат огромно значение и поради това, че често представят пряк текстуален извор на митовете на Стария завет. В тях може да се открият и мотиви, сродни на новозаветските.

Източник

1-4 of 4