Вярва се само в Бога! 
Всичко друго се проверява.

Здравейте!

Материалите в сайта са групирани по рубрики, чиито названия ориентират за тяхната тематика.
Надяваме се да ви е интересно и полезно.
Пътят към истината започва с първата крачка - важното е да не се спира.

На добър час!
критика
PRO

СТРЕС И ПРИКЛЮЧЕНИЕ
ПО 
ВРЕМЕ НА  ДЕМОКРАТУРА 

Чолаков, Л. Демократура или Диктатура на демокрацията. Роман-есе. 382 стр.

Лисабон, Независимо авторско издателство „Тилилея“, 2014.

Цена 16.00 лв + 3.00 лв. пощенски разходи = 19 лв. Разпространява се само чрез пощенски пратки.

Всеки, който прочете тази книга, ще остане изненадан. Дори по-точно е да се каже, че изненадата е не след прочитането - а започва още с първите й редове. Всъщност, за повечето читатели ще е валидна думата „шокиран“, и този ефект се постига още с нейното начало - като не само не намалява, но и нараства прогресивно с навлизането навътре в текста.

По степен и причини на шока (или, най-малкото, изненадата) от това, което ще срещнат в „Демократура или диктатура на демокрацията“, мисля, че читателите биха се разделили на две части.
Едните ще бъдат сюрпризирани от обстоятелството, че въобще е възможен подобен начин на мислене.
Причината тук е ясна: съвременният човек е възпитан, приучен, дори някой с вкус към силните изрази би казал: „дресиран“, да мисли идеологически. Стереотипно. Конвейерно. С категориите, щампите и клишетата, които не просто неизбежно, а задължително и целенасочено вкарват мисленето му в определени граници и не само дирижират целия му живот - но са направлявали и определяли живота на поколения преди него, и по този начин са намалили до минимум шанса му за свободен избор. Възможността, и то възможност, така ярко демонстрирана в тази книга, да бъде заявен категорично и безкомпромисно друг начин на мислене, вкарва тази група читатели в един ползотворен, положителен, градивен стрес буквално от първите изречения и това продължава до края на книгата, защото „изненадите“, поднесени от декларираната авторска философия, буквално извират с всяка следваща глава.
Тази първа група може да определим като „стресираните“ читатели.
Другата част ще бъдат сюрпризирани не толкова от начина (за който те са се досещали и преди да разтворят „Демократура или Диктатура на демокрацията“) на възприемане на политическата система, в която живеем - колкото от самия факт на появата, изявата и „излизането на бял свят“ на този начин в публичното пространство. Тук може да поставим по-“вещите“ в разплитане на исторически мистерии и загадки - но загадки не по форма и разчитащи на външните ефекти, колкото скрити в лабиринтите на едно непривично и разрушаващо клишетата трактуване на историческите явления.
Защото тази книга действително и в пълния смисъл на думата е изненада.
Тя е огромна изненада както за читателите, така и за изкушените литературни критици (доколкото все още са останали), а да не говорим за хората с повече или по-малко афинитет към размисъл върху обществено-политическата действителност, която ни обкръжава. Съзнанието и на едните, и на другите очевидно ще бъде доведено до точката на кипене; на привържениците на демокрацията - от възмущение и негодувание заради безмилостната дисекция на любимата им политическа система, а на противниците й - от чувство за солидарност и съпричастност с един автор, който се е осмелил да „озвучи“ в публичното пространство техните по необходимост затаени съмнения, споделяни само в лични разговори от кухненско-поверителен вид.
Рязкото, категорично, демонстративно-безкомпромисно, но (което е най-важното!) подкрепяно на всяка страница с примери и аргументи отричане, отхвърляне и заклеймяване на демокрацията (без кавички - бива низвергната истинската, автентичната демокрация!) блика с неподправено негодувание буквално от всяка страница на тази книга. Шокиращите подробности около зверските деяния на основоположниците на съвременната демокрация - френските републиканци от 1789-1794 гг. в Глава 10 - „Вандея“ се преплитат и наслагват върху „Подлите технологии на демокрацията“ (Глава 3), обрастват с подробности от демократичната пропаганда чрез художествени образи (Глава 15 - „Злият испански губернатор“) и се оказват закономерно звено от схващането за „Демокрацията - медицинско отклонение“ (Глава 5).
В едно съм абсолютно сигурен: сред океана от книжнина, залял ни след 1989 г. с автори, теми, жанрове, идеи, философия и пр., не може да се намери по-яростно отричане на тази политическа система от романа-есе на Любомир Чолаков „Демократура или Диктатура на демокрацията“. Повествованието се води във формата на диалог между двама герои, характерни в своята условност още с имената си - Демократ и Антидемократ, една пряка реплика към жанра роман-диалог, водещ своето начало още от диалозите на Платон и по-късно достигнал върховете си в Ренесанса с „Утопия“ на Томар Мор и „Градът на слънцето“ на Томазо Кампанела.
Чолаков обаче отхвърля дори и екзистенц-минимума на художествената метафорика, като не оставя никакво съмнение, че стилистиката на „роман“ е просто извън авторските му намерения. Обаче, колкото и парадоксално да звучи в случая, наличието на персонажи, независимо от факта, че трудно се вписват в жанра на „есето“, лично според мен е благоприятно и подпомага автора за по-пълното разкриване на тезите и антитезите, върху които разсъждава. Дори безцеремонната трансформация на „диалога“ фактически в монолог не успява да попречи на разглеждането на проблема с демокрацията от различни ракурси. Защото тезите на Демократа, които се предпоставят в началото на всяка глава, са ни до болка познати от ежедневното им, а ако имаме предвид „многоканалността на съвременното медийно въздействие върху човешкото съзнание - ежечасното и ежеминутното им повтаряне, потретяне, въобще постоянно ретланслиране по всевъзможни начини и с пълния набор комуникативни средства от арсенала на идеологическата пропаганда. Затова е и очевидно, че те нямат нужда от още едно, допълнително и в случая съвсем излишно преповтаряне - просто са и без това достатъчно известни, буквално до втръсване.
Докато разгърнатите в широк, и обикновено неочакван, план разсъждения на Антидемократа ни принуждават толкова често да се спъваме в необходимостта ние самите да започнем да си задаваме въпросите, които той поставя - а и немалко други, останали „зад кадър“, че от само себе си се превръщаме в съучастници на автора и неговите герои.
Именно това е едно от големите достойнства на романа-есе „Демократура или Диктатура на демокрацията“ на Любомир Чолаков.
Той не предпоставя тези, версии, хипотези или твърдения. Дори не принуждава читателя да мисли - а просто му предлага това, като на всичко отгоре му показва, че размисълът, разсъждението, анализът е увлекателен и интересен процес. Постига нещо, което е изключително рядко в жанра на есеистиката, пък била тя и с прехвърлен мост към романа: превръща умозрителното, абстракцията, понятието, философията в едно неповторимо духовно приключение. Читателят се пренася не само във времето и пространството, подпомогнат от умели и с мярка поднесени исторически вметки, но авторът го води по следите на духовни феномени, проявени и намерили място в различни епохи - и го прави с вещината и майсторството на истинския романист. Както и самият той със съжаление признава, „съзнавам, че е много по-интересно да се чете за Камелот, крал Артур, рицари и прекрасни принцеси - но трябва да се върнем към демокрацията, в която сме затънали до гуша“.
И тук стигаме до друго главно достойнство на този роман- есе - неговата увлекателност. Читателите са свикнали това да е качество на класическата романна форма, с нейните сюжети, фабули, перипетии, страсти, приключения и т. н. В случая с „Демократура или Диктатура на демокрацията“ авторът реализира постижение от висока литературна класа: превръща абстракцията, философията, идеята в разследване. В издирване. Това е вървене по зададени и оставени в близката и далечна история следи, една неочаквана авантюра, в хода на която не знаеш на какво може да се натъкнеш - от толкова неочаквани ъгли и аспекти са разглеждани различни характеристики на това, което днес механично и (както е убедително показано и доказано в романа!) до голяма степен безсмислено наричаме „демокрация“.
Така в този роман, сполучливо определен като „роман-есе“ е постигнато почти невъзможното: абстрактната идея е станала увлекателна.
Пътят на мисълта е придобил видими очертания.
Читателят има усещането, че в един момент престава да бъде воден от автора и вече съвсем самостоятелно върви по загадъчните и кривуличещи пътеки на историята, където го очакват неочаквани приключения и смайващи открития. Тази съпричастност, толкова трудно постигана по принцип, тук е реализирана с изключителна лекота - читателят се чувства приятел и съучастник на автора, заедно с когото търси скритите потайности на историята, забулени от мистификациите и камуфлажите на политическата пропаганда.
Това обаче е постигнато с помощта на едно средство, което не само рядко се използва в тези материи, но и просто, поради някакви неведоми причини, винаги е било трудно за овладяване от страна на хуманитаристите - разбираемостта.
Защото текстът, който ни предлага „Демократура или Диктатура на демокрацията“, е не само изненадващ и като съдържание с безапелационното си противопоставяне на закостенелите пропагандни шаблони в нашето съзнание - но и абсолютно разбираем като форма и изказ за средностатистическия читател; а този читател, опарил се неведнъж, вече е свикнал да бяга като дявол от тамян от високоумните напъни на знайни и незнайни „политолози“, „анализатори“, „шамани“ и пр. кандидати на „интелектуалната“ слава.
И тук именно, в аспекта на разбираемостта, подтекстът на романната форма, макар и на пръв поглед само декларативно заявен, се оказва пътеводната нишка на Ариадна, която не просто не позволява на читателя да скучае, но точно обратното - държи го в напрежение до последната страница на книгата. Излагането на привичната пропагандна теза в началото на всяка глава играе ролята на приятелски идентификатор спрямо читателя, който така се предразполага към настроението: „Да, ето, това ми е познато, значи не съм в чужди води“ - след което именно започва интересното и увлекателно пътешествие към опровергаването на привичния шаблон и разрушаването на пропагандните манипулации.
Разобличенията на демокрацията като политическа система се сипят от всяка страница на книгата и, което е най-интересното: оказва се, че тези разобличения се съдържат не толкова в някакви нови и непознати факти, обстоятелства и явления - а в нов, неочакван поглед към вече известни ни неща, за които несъмнено читателят неведнъж ще каже сам на себе си: „Да, това го знаех, ама как не съм се сетил?“ Така е, в един взет напосоки пример от книгата, с финансирането на Руската революция от 1917 г. - всеки що-годе грамотен в историческо отношение читател знае, че първи Съединените американски щати установяват дипломатически връзки през 1922 г. с новопоявилия се Съветски съюз, но малцина са се замисляли над това странно обстоятелство, освен ако не са имали специални интереси към темата. И когато авторът на „Демократура...“ ни предложи както да се замислим над това, така и да го свържем с известния факт, че болшевишката революция е финансирана от банкерски акули на Уолстрийт начело с небезизвестния Якоб Шифт, внезапно се оказваме изправени пред богат материал за размисъл, който може да ни отведе до сериозни обобщения върху самата природа на демокрацията. И така нататък - подобни неочаквани ракурси към известни и недотам факти ни се предлагат изобилно в тази книга, която очевидно е обречена да разбие мисловните стереотипи на не едно съзнание.
Едно е сигурно: „Демократура или Диктатура на демокрацията“ предлага не просто изненадващо навлизане в една на пръв поглед позната до баналност тема - която тема в тази книга буквално бива взривена до основите, за да се разчисти терен за нов прочит както на историята, така и на съвременността, в която сме потопени. Не, това е цяла поредица от приключения по пътя на мисълта към освобождаване от сковаващите я стереотипи, към разрушаване на невидимите бариери пред нея, издигани от медии, партии, политически и идеологически централи, правителствени и „неправителствени“ организации - и прочие, както ги нарича авторът, „пипала на демократичния октопод“.
Всеки, който държи в ръцете си (или, по-точно: вижда върху екрана си, защото книгата се продава само в електронен вид) това ново произведение на българската есеистична романистика, може да разчита на едно: приключението е гарантирано.

Владимир Маринов 







Книгата "Демократура или Диктатура на демокрацията" може да бъде получена чрез пощенска пратка с наложен платеж.
Цената е 16 лв + 3 лв пощенски разходи (за България) = 19 лв.

Поръчки се правят на e-mail: gualtom@abv.bg

Съдържание на романа-есе "Демократура или Диктатура на демокрацията":

Увод - Бащата-изрод на демокрацията;
Глава 1 - Договорът на сатаната
Глава 2 - До люлката на комунизма
Глава 3 - Подлите технологии на демокрацията
Глава 4 - Уточнените недостатъци
Глава 5 - Демокрацията - медицинско отклонение
Глава 6 - Свободата на словото като информационна война
Глава 7 - Цената на демократичния рай
Глава 8 - Демократичната война
Глава 9 - Рогатият идол на демократичната митология
Глава 10 - Вандея
Глава 11 - Как зомби-демократите надминаха комунистите
Глава 12 - Технология на манипулацията
Глава 13 - Демокрацията унищожава Европа
Глава 14 - Как да се борим срещу демокрацията?
Глава 15 - Злият испански губернатор
Глава 16 - Най-страшната болест на демокрацията
Глава 17 - Защо е червена шапчицата на Червената шапчица?
Глава 18 - Тамплиери, хуманисти и масони в един и същи строй
Глава 19 - Зловещият извор
Заключение

Обем - 382 стр.

Начало:

Приятелят ми Морис Барес се учуди, че се завърнах от Атина с толкова силна омраза към демокрацията. Но дори съвременна Франция да не ми беше внушила тази ненавист, щях да се заразя с нея от историята на древна Атина. Краткотрайният период на онова, което в древността наричали «демокрация», ме накара да почувствам, че същината на този режим се състои само в това да пропилее всичко, което е създала аристократичната епоха.

Шарл Морас

Увод

БАЩАТА-ИЗРОД
НА
ДЕМОКРАЦИЯТА

Срещнаха се Демократ и Антидемократ.
ДЕМОКРАТЪТ каза:
- Демокрацията е най-великата и справедлива обществено-политическа система, създадена от човечеството.
АНТИДЕМОКРАТЪТ каза:
- Най-напред нека уточним, че под термина „демокрация” ще разбираме това, което днес се смята за „съвременна демокрация”. Не визираме старата, антична демокрация от времето на Древна Гърция и републиканския Рим, нито първобитната от времето на пещерите и саблезъбите тигри.
И така, какво представлява демокрацията?
По въпроса има две основни мнения.
Първо мнение: демокрацията е най-жестоката, кървава, безмилостна, лицемерна, цинична и разрушителна политическа система.
Второ мнение: демокрацията е най-добрата политическа система. Чърчил го бил казал най-точно: „Демокрацията има много недостатъци, но нищо по-добро не е измислено”.
Всъщност той казва не точно това, а нещо подобно на 11 ноември 1947 година в реч пред Палатата на общините:
Indeed, it has been said that democracy is the worst form of government except all those other forms that been tried from time to time.
(Демокрацията е най-лошата форма на управление с изключение на всички други форми, които създават от време на време).
След подобно категорично твърдение, превърнало се с времето в умствен шаблон, ни остава само да въздъхнем с облекчение: значи все пак живеем в най-доброто общество, измислено някога от човечеството. Звучи утешително. Каквото и да се случва в това най-добро общество. Презумпцията е, че може да протестираме срещу много неща в него, но не и срещу самата „демокрация”. Щом е „най-лошата с изключение на всички други” – значи е най-добрата.
Но, разбира се, не бива да се вярва априори на нито едно от тези две мнения.
Не трябва да се вярва, че демокрацията е най-лошата форма на управление.
Не трябва да се вярва и, че е най-добрата.
За всяко твърдение са необходими доказателства. Това го изисква елементарната коректност.
За да не търсим доказателствата напосоки, редно е да започнем от началото. Както вече казахме, засега няма да се връщаме към античната или пещерната демокрация. Ще останем в съвременността – за да потърсим основата на днешната демокрация, в която сега живее немалка част от света. Ще стане дума и за античната, доколкото си заслужава.
Когато някой иска да докаже предимствата на демокрацията, обикновено се позовава на вече цитираната мисъл на Чърчил. Вярно, понякога се твърди, че той само е повторил известния израз, изречен преди него от някое измежду другите светила на световната демократична мисъл. Но това не променя същността. Същността е в смисъла: „Демокрацията има много недостатъци, но нищо по-добро не е създадено”.
Това умопомрачително твърдение се повтаря, преповтаря и потретя, и се набива в съзнанието на милиони и милиарди хора от вестникарските страници, телевизионните екрани, радиоефира и интернет. При това има силно профилактично въздействие срещу всякакви антидемократични настроения. Щом някой реши да укори демокрацията за какъвто и да било неин недостатък, веднага му припомнят успокояващо: „Вярно, тя има не само този недостатък, а и други. Още много други. Но какво да се прави: нищо по-добро не е създадено”.
И край. Разговорът приключва. За какво може да се спори и разговаря, щом има много (впрочем, колко? Два-три? Или няколко хиляди?) недостатъци, но нищо по-добро... и т. н.
Преди да преминем към хипотезата за някакво тотално превъзходство на демокрацията над всички други обществено-политически системи, нека да се вгледаме в човека, който дори и да не е оригиналният автор на зашеметяващата сентенция, поне е нейният най-усърден повтаряч.
Чърчил е сладкодумен. В качеството си на историк е великолепен – неговата „История на Британия” се чете със затаен дъх като приключенски роман. Освен това речите му по време на Втората световна война наистина са образец на ораторско изкуство – и с право повдигали духа на съвременниците му. Добър историк. И оратор.
Но като политик е с доста съмнителна стойност. Дори може да се каже, че е отрицателна величина: защото на неговата съвест тежат онези 250 хиляди английски, австралийски и канадски войници, избити заради идеята му да бъдат превзети Дарданелите. Защото през 1915 г. Чърчил, тогава военноморски министър, решава да завладее проливите между Черно и Средиземно море. Операцията завършва катастрофално. После чак до 1940 г. не успява да се добере до управлението на страната. Не го искат. И с основание, естествено. Едва когато след половин година война срещу хитлерова Германия Британия е обзета от пълно отчаяние, изправена е пред поражение и никой друг не желае да поеме отговорността за предстоящата катастрофа, той вижда възможност отново да дойде на власт. Надали някой ще му я повери в една нормална ситуация... Оттук нататък Чърчил е изцяло в пасивна роля по време на войната – пише речи, хленчи на Сталин, умолявайки го да нападне Хитлер, среща се с него и Рузвелт, за да усети, напълно оправдано, как го обзема комплекс за малоценност в сравнение с тези свои двама съюзници; прочута е фразата му от конференцията в Техеран през 1943 г. как жалко се е чувствал като дребно английско магаре между руската мечка и американския орел...
И ето, че възниква един интересен въпрос: защо трябва да вярваме на един не твърде успешен политик, когато се изказва по политически въпроси?
Добре, нека решим, че личната му кариера в политиката няма нищо общо с неговите сентенции. Случва се. Човек може да е не особено надарен практик, но пък великолепен теоретик и мислител. И ето, че неособено сполучилият в политиката Чърчил изказва една чудесна, прекрасна и без малко вярна мисъл: демокрацията има много недостатъци, ама нищо по-добро не било измислено. И никой не се сеща да попита: добре, може и така да е, колкото и наивно и високопарно да звучи; да речем, че никога не е било измислено нищо по-добро – но щом се признава, че има и недостатъци, защо не зададем елементарния въпрос: кои са те?
Обикновено, когато попитате т. нар. „демократи” за това, настава мълчание. Някои мълчат стреснато, защото досега не са се сетили, че е възможно да се зададе такъв въпрос. Други мълчат гузно: понеже са се сетили, но благоразумно са предпочели да скрият отговора, понякога дори и от самите себе си.
Защото този отговор, ако бъде разгласен, може да струва службата, кариерата и доброто бъдеще на човека, който го разгласи.
А понякога да му струва и нещо по-сериозно.
Причината е проста: нали съществува възможност, да речем засега само теоретична, да се стигне до извода, че въпросните „недостатъци”, така небрежно подхвърлени и подминати от Чърчил, може да се окажат толкова много и от такова зловещо качество, та да се направи коренно противоположното умозаключение. 
Например: че в човешката история демокрацията е проляла толкова морета от кръв, причинила е такива ужаси и кошмари на границата на човешкото въображение – а и отвъд него, та нищо по-лошо от нея не може да се измисли.
Запознавайки се с изчисленията, някой може да реши, че тя само за два века и половина е унищожила повече хора от всички деспоти, тирани и диктатори на всички времена, взети заедно.
Така е възможно да стигнем до извода, че няма по-кървава и ужасяваща политическа система от демокрацията, оставяща върху изминатия от нея път планини от трупове. Нищо чудно някой, след като разгледа нейните „недостатъци”, да реши, че това е най-жестоката, корумпирана, развратна и гибелна политическа система. Както твърди популярната сатирична сентенция:
„Ако искате да унищожите едно общество – направете го демократично. После можете да си почивате. То ще се довърши само”.
За да проверим коя от двете хипотези е вярна – тази на Чърчил, че демокрацията била най-добре измисленото нещо, или другата: че тя е най-страшният, реализиран кошмар на човечеството, нека да се вгледаме в това, което той подминава като нещо маловажно.
Недостатъците на съвременната демокрация.
Дето даже и според него съществуват, но нищо по-добро не е измислено, и т. н.
Тези недостатъци, естествено, се зараждат още с нейното начало. От изворите й.
А при тези извори стоят, разбира се, основателите. Ако използваме американския израз – „бащите-основатели”, независимо от неприличния му подтекст.
Да започнем с първия основател на съвременната демокрация. Така да се каже, нейният първи баща – пак независимо от вулгарния намек. Най-великият демократ на всички времена и народи.
Самият създател на самата демокрация.
И понеже говорим за бащи, нека продължим в този смисъл.
Представете си баща. Не, не идеен, философски или политически. Най-обикновен млад баща. Току-що му се е родил син. Бебе, което врещи, хленчи, нааква и препикава пелените. Щастливо събитие, нали? Щастливо поне по принцип... Тъй като, кой знае защо, щастливият баща веднага дава новороденото в приют. Сиропиталище. Да се оправят с него там, както могат.
Е, нищо, може да му влезем в положението... Младежът иска да си поживее, необременяван от такива досадни житейски грижи. Грехове на младостта.
Такива неща се случват във всички времена и общества.
Не, не във всички общества. Включително и днес са налице общества, където практически няма деца, изоставени доброволно от родителите им – и тези общества, естествено, нарастват и се подмладяват за разлика от другите, в които е позволено децата да бъдат изоставяни на произвола на съдбата.
Но да продължим с нашия разказ…
Младият баща, независимо, че явно не е много радостен заради щастливото събитие, е логично поне да се ожени за майка му. Той има тази възможност. Не е много богат, но и не е бедняк. Напълно е в състояние да издържа едно семейство.
Обаче младият баща отказва да използва и тази възможност. Не се жени. Оставя майката на милостта на махленските клюки.
Е, нищо. Пак случва се. Пак грехове на младостта.
Още повече, че днес, в ХХІ-ви век, такива неофициални интимни връзки се приемат за нещо в реда на нещата.
И така, какво е мнението ви за този човек?
Разбира се, не много положително.
За да бъдем снизходителни, нека да кажем деликатно, че засега не можем да имаме мнение. Нали все още не знаем причините, които са го подбудили да изостави детето си? Може наистина да е бил притеснен материално. Или пък му се налага да замине за някъде – и няма кой да се грижи за бебето. Може майката да е болна, или е жена с, да речем, предосъдително поведение. В този случай решението да остави сина си в приют може да е най-умното и добро решение на новоизлюпения баща. Така да се каже, извършил е хуманна постъпка. Поне за керемидка над главата му се е погрижил.
И така, нека все още да не си съставяме отрицателно мнение за този човек.
А сега да си представим, че му се роди второ дете.
От същата жена – за която той, между другото, все още не се е оженил. И след второто бебе пак не бърза да създава семейство.
Този път нещата се усложняват. За първото, изоставеното дете може и да се търсят оправдания. Но какво да кажем, ако същият този мъж захвърли и второто в приют? Явно най-безобидният извод, който може да се направи в такъв случай е, че му липсва чувство за отговорност. Хайде, не се оженил – ще си затворим очите. Но поне да не прави деца, нали? Щом не иска да се грижи за тях…
На всичко отгоре нека да уточним, че жената, майката на двете му деца, не е с предосъдително поведение. Тя е скромна, трудолюбива, грижи се за бащата на децата си, не хойка по други мъже.
Тогава защо този човек оставя и втората си рожба в приют? И защо все още не се жени за майката?
… После се ражда трето дете.
Ражда се все по този начин – от същия баща, от същата майка…
Каква ли е съдбата му?
Е, вече се досещате: директно в приют.
Майката си стои все така без законен съпруг. Грижи се за бащата на трите си деца. Не, не се грижи за самите деца. Те по волята на същия този баща са в приюта. И следите им се губят. Тя все така не се оглежда по други мъже. Двамата живеят заедно – но неженени.
Да, днес в западната цивилизация съжителството на мъж и жена без брак не прави никому впечатление – но да не забравяме, че все пак говорим за история. За началото на съвременната демокрация. Тоест, за времето отпреди два-три века. Тогава нравите са по-строги от днешните. Много по-строги. Лесно е да си представим какво е мнението на околните за въпросната майка на три деца, на всичко отгоре дадени в приют от собствения им баща. Който упорито не иска да се ожени за нея. Фактически я изоставя сама. Е, не съвсем, защото няма нищо против тя да му готви, да го пере и да прави всичко, за да се грижи за него. Тоест: прави я слугиня.
А какво прави самият той?
Вече знаем какво прави.
Прави деца.
Прави четвърто дете.
Може би е излишно да уточняваме съдбата и на тази рожба на нашия най-велик демократ…
Впрочем, тя, както и на предишните, не е известна.
Защото вече знаем процедурата – бащата на съвременната демокрация захвърля детето си в приют.
Не, не захвърля демокрацията. Захвърля бебето.
Обикновеното бебе.
Оттук нататък можем само да си представяме обстановката в сиропиталище отпреди две-три столетия…
Дори днес, в ХХІ-ви век, съдбата на много от тези деца е ужасяваща. От време на време някоя холивудска звезда-милионер(ка) ни умилява с поредното рекламно осиновяване на африканско или азиатско сираче (в никакъв случай европейско или американско – не е прието да се рекламират грижи за деца-християнчета). И всички се радваме, че поне едно дете от десетките милиони изоставени се е спасило от немилостивата съдба. Тази съдба е немилостива днес, когато съществува организация на ООН специално по въпросите на децата, както и стотици, хиляди правителствени и неправителствени организации със същата цел.
И независимо от това се стряскаме, щом по телевизията видим кошмарните условия в детски приют, които са по-подходящи за концлагер.
А какви ли са били условията преди два века и половина? Когато боят с пръчка, тояга и камшик се е смятал за нормално възпитателно средство…
После на щастливия баща, дето захвърля рожбите си по приюти, му се ражда пето дете.
Няма смисъл да се измъчваме с въпроса каква е съдбата му…
Да: веднага вън от къщи, в приюта!
Бащата продължава да си прави удоволствието с майката – а в очите на обществото отдавна вече я е превърнал в полупроститутка. Женска отрепка. Може би поради тази причина не се жени за нея. За да не наруши репутацията си на благонравен член на същото това общество. Сигурно затова и бърза да се отърве от децата си като от досадни мухи – ще му отнемат прекалено много време, което иначе може да използва, за да се представя за човек с добра репутация…
И той използва усърдно това време. Пише книга, която нашумява. Скоро цяла Европа говори за нея. Вярно, след като знаем отношението му към неговите пет деца, заглавието звучи малко странно. Поне от морална гледна точка:
„За възпитанието”.
Очевидно един мъж, който дава петте си деца в сиропиталища и превръща майка им в жена, отритната от обществото, е морален изрод.
За какъв друг да го смятаме?
За възвишен и благороден?
Няма как. Само морален изрод.
За такъв ще го смятат всички народи, във всички времена и на всички континенти. Само в Африка някога имало племе, в което хората изоставяли новородените си в пустинята, за да не се натоварват с грижите за тях. Но, естествено, това племе вече не съществува. По чисто физически причини.
В случая обаче не говорим за Африка. А за Европа през ХVІІІ-ти век. И ето, че през този век – великия век на т. нар. „просвещение” или „илюминасион”, гореспоменатият морален изрод, след като изхвърля петте си деца, пише книга със заглавие „За възпитанието”.
Честно казано, може би някъде в човешката история е възможно да се намери и друг пример за подобен цинизъм. Но все пак е доста трудно. Споменатото африканско племе не е пример за цинизъм. Такива са били обичаите им. Ако те знаеха, че е лошо да изоставят децата си – сигурно нямаше да го правят.
Но в Европа през ХVІІІ-ти век вече е било известно и установено като морална норма, че е лошо да изоставиш детето си.
Едното си дете.
Ами пет?
И, значи, този петократен олицетворител на аморалността зарязва своите деца на произвола на съдбата и пише книга, в която ни учи как да възпитаваме нашите деца.
Днес тази ужасяваща персона, въпросният морален Франкенщайн, се намира в парижкия Пантеон, където са погребани великите личности на Франция. Или поне такива, които днес са смятани за велики. Очевидно тази оценка, приложена към някои от тях, е недоразумение. По какъв друг начин да си обясним, че сред тях се срещат подобни, меко казано, грешки?
А персоната с петте зарязани деца днес е смятана за един от гениите на човечеството. Пък и как да не я смятат? Нали това е бащата на съвременната демокрация, един от най-видните палачи на Европа
Жан-Жак Русо.
Пълното заглавие на цитирания негов труд е: “Емил или за възпитанието”.
Прието е да се смята, че това книжле поставя основите на идеологията на съвременното западно демократично общество.
Тъжно, нали?
Естествено, че е тъжно.
Защото се оказва, че в основите на демокрацията, в която живеем, са положени цинизмът и аморалността, стигащи до очевидна наглост. Трудно е другояче да се определи поведението на човек, който на всичко отгоре има нахалството да ни учи как да възпитаваме деца. Нищо, че не сме му съвременници. Нали всеки автор се надява, че книгата му ще остане във времето? Значи, е съзнавал или поне е таял надежда, че от мнението му по въпросите на възпитанието ще се поучават и следващите поколения.
Но нека да приемем, че Жан-Жак Русо, понеже се е отървал от собствените си многобройни деца, е получил необходимото време, за да размишлява върху проблемите на битието. И на възпитанието също. И да пише книги, с които, така да се каже, е изкупил личната си вина. Дал е на обществото пример, макар и измислен, с който да посочи на същото това общество верния път към оформянето на високи нравствени ценности. Един вид, пожертвал се е както за съвременниците си, така и за идните поколения – с цел да ги ощастливи чрез високоумните си разсъждения.
Лошото е, че жертва не себе си, а други хора.
И не само прислужницата си Тереза, която му ражда петте деца.
Нито само тях.
Защото той пише и друга известна книга – „Изповеди”.
Поредната му книга – поредната му подлост.
Сред жените в тази книга главната роля се пада на мадам дьо Варан. Русо се хвали как е успял да влезе в сексуална връзка с нея.
Колкото и да е бил „напредничав” и „просветен” ХVІІІ-ти век, тогава все още подобни мъжки откровения са цапали репутацията на жена, позволила си лукса да има доверие на такива съмнителни личности.
Така, че в основата на съвременната западна демокрация стои един нечист в морално отношение тип, с когото няма как да се гордеем.
По-добре да потърсим други демократични поводи за гордост.
Ще потърсим.
Но да приключим въпроса с Русо...
Когато твърдим, че в чисто личен аспект той е морален изрод и етичен боклук, някой може да възрази: личното си е лично, но може би като политически философ е създал такива идеи, които са довели човечеството до нещо велико?
Това е вярно. За съжаление, в не много положителен смисъл.
Какъвто е в личния си живот, такъв се оказва и в обществено-политическия.
Защото Русо полага основите на най-жестоката, кървава и нечовешка диктатура в историята на човечеството.
Тази диктатура днес се нарича „демокрация”.

===

Край на Увода

критика
CONTRA

ОТРИЧАНЕ НА  ДЕМОКРАЦИЯТА 
КАТО 
СМИСЪЛ НА БЕЗСМИСЛИЕТО 

Чолаков, Л. Демократура или Диктатура на демокрация­та.
Роман-есе. 382 стр.

Лисабон, Независимо авторско издателство „Тилилея“, 2014. 

Цена 16.00 лв + 3.00 лв. пощенски разходи = 19 лв. Разпространява се само чрез пощенски пратки.

Една книга, след прочитането на която човек трябва да се ощипе, за да се убеди, че не сънува.
Но не: навън все така си е 21-ви век! Векът на победилата демокрация. В света са останали тотали­тарни диктатури, колкото да ги преброиш на пръсти­те на едната си ръка. Ценностите на евро-атланти­ческата цивилизация побеждават навсякъде, само преди четвърт век рухна чудовищната мрачна сграда на комунизма.
Ала ето, че внезапно, разтваряйки тази книга, се озоваваме сякаш сред най-зловещите дебри на тота­литарното съзнание. Все едно машина на времето ни е пренесла в някакъв „Джурасик парк“ на вкаменени­те, агресивни в своята примитивност и примитивни в своята агресивност догми на едно закостеняло и ли­шено от всякаква пластичност разбиране за история­та, съвременността и обществото. Човек не може да отърси от усещането, че някъде измежду виртуалните й корици ей сега ще изскочи някакъв сюрреалисти­чен, осъвременен или, както се нарича сега - „ту­нингован“, Торквемада и ще ни посочи с костелив пръст, за да бъдем отведени на кладата. И то не само нас, почитателите на демокрацията - но явно и всеки друг, който се осмели да се усъмни в нейните „не­достатъци“, върху които набляга авторът, с подигра­вателна ирония използвайки прочутата реплика на Чърчил. Една реплика, олицетворение на разума и балансираното, нелишено и от критичност отношение към политическата система, изстрадана от чове­чеството в неговата борба за по-добра участ, за просперитета на отделната личност, за правата на малцинствата в едно мултикултурно, истински де­мократично и либерално в своите морални посту­лати общество - която тук бива превърната в повод за нагла ирония и мотив за лингвистични упражнения на тема „демократични недостатъци“. Сякаш някой някога е измислил идеална политическа система...
Но в известна степен появата на „Демократура или Диктатура на демокрацията“ е закономерна. Може би е логично да се пръкнат и подобни писания. Известно е, че установяването на демокрацията в България и изграждането на гражданско общество с неговите институции и съпътстващи структури срещнаха многобройни спънки от най-различен ха­рактер, които не е сега времето и мястото да анали­зираме - и очевидно е нормално да се появят по­добни феномени на разочарованието, на неумението или нежеланието да се разглеждат и анализират проблемите и процесите в развитието на демокрация­та именно от демократична гледна точка.
И ето го резултатът: вместо единственият логичен аспект, който осигурява перспективен поглед напред в бъдещето - се появява книга, чийто патос черпи мрачната си енергия от трудния път на демокрацията в миналото. Естествено, позовавайки се на тези трудности, въпросният патос е само отричащ и ника­къв друг. Негативен. Отхвърлящ.
Авторът на „Демократура или Диктатура на де­мокрацията“ не признава дори едно-единствено ка­чество на демокрацията като обществено полити­ческа система и организация. Той отрича не просто отделни недостатъци и несъвършенства на демокра­цията (които на всички ни са известни, и самият Чърчил ги признава в прочутата си реплика) - не, Чо­лаков с един замах, тотално, безусловно и безкомп­ромисно отрича, заклеймява и отхвърля системата на демокрацията като такава. С демонстративно високо­мерие той отказва въобще правото на демокрацията да съществува, стоварва върху нея греховете за жертвите на едва ли не всички исторически конф­ликти от 1789 г. насам, не намира дори един-единс­твен светъл лъч, който би могъл ако не да разведри, поне да покаже някакъв изход от обрисуваната в книгата зловеща „демократична“ картина. Той напада самата демокрация и като система, и като начин на мислене, не й признава нито едно поне минимално качество, разглежда я изцяло в негативна светлина.
А ако се вгледаме в историческите му отклоне­ния, разпръснати изобилно в книгата, всъщност ще установим, че в лицето на демокрацията той вижда едва ли не главния виновник за състоянието на чове­чеството днес като цяло, още повече на европейската цивилизация - за чиято демографска катастрофа именно достигнатото демократично стъпало на разви­тие било носело главната вина.
Според автора в хода на някаква негова причудлива логика, дори появата на комунизма се дължи на де­мокрацията - като за аргумент използва отдавна известния факт за финансовите връзки между някои американски банкери и ръководителите на Октомв­рийския преврат в Русия през 1917 г., споменати още от Игор Бунич в „Златото на Партията“. Излишно е да се уточнява, че подобно персонифициране на де­мокрацията с отделни личности е далеч от научното разбиране на проблема и не води до продуктивно разбиране на историческия процес. Нещо повече, съсредоточаването на вниманието на читателя върху етническия и религиозен произход на организаторите и лидерите на Руската революция автоматично превръща този гигантски социално-политически конфликт в доста плоско разбирана етно-религиозна борба за глобално надмощие.
Вярно, че авторът избягва евтиния капан на „све­товната конспирация“, в който лесно би могъл да хлътне при такъв подход към темата, концентрирайки погледа си върху етноса и религията като основни пружинина историческите процеси, довели до поява­та на демокрацията. А и отделните своеобразни, така да ги наречем, трактовки на личности и събития от историята - като тази, че дори Адолф Хитлер бил „продукт“ на демокрацията, което звучи толкова сме­хотворно, че дори няма нужда от опровергаване, все пак може да останат на втори план като контекст на книгата
Но главното в нея е изнесената напред в „едър план“ неукротима, явна, дори може да се каже яростна агресия срещу демокрацията като истори­чески феномен, явление, като връх в развитието на човечеството - до който връх, за съжаление, днес са достигнали далеч не всички страни и знаем, че в не­малко части на планетата се дават човешки жертви именно заради нея, демокрацията.
И изведнъж на този фон, след всичките чудо­вищни престъпления на комунизма и изстрадания от България път към нейната собствена демокрация, в същата тази България се появява книга, която със замах зачерква всички усилия по построяването на гражданското общество в страната ни и отрича целия смисъл на пътя, по който вървим вече 25 години.
Именно това е голямото прегрешение на тази книга: тя обявява смисъла на демокрацията за безсмислен. Мандатността, разделението на властите, самата многопартийна система - всичко това бива окачествено като дефекти на системата, вместо за нейни качества. Такова преобръщане на ракурса, на гледната точка с главата надолу, естествено, води в логическата си верига до поредица от абсурдни изво­ди: демокрацията е не просто несъвършена (с което всички са съгласни по простата причина, че няма съ­вършена политическа система), а най-несъвършената форма на функциониране на обществените меха­низми (което, очевидно, е пълно изопачаване и извращаване на нейния смисъл). Позовавайки се на различни исторически перипетии в хода на установя­ването и построяването на западното демократично общество, именно тези пречки и препятствия по пътя към демокрацията биват обявени за нейни присъщи, иманентни черти, вместо да бъдат разглеждани таки­ва, каквито са - бариери и отклонения пред демокра­тичния процес, а не негови задължителни елементи.
В „Демократура или Диктатура на демокрацията“ се отрича правото на демокрацията да се развива и усъвършенства, тя се схваща като застинала обществена система, веднъж завинаги дадена в първоначалните си координати, от които няма право да се отклонява. Съвременните, актуални нейни постижения като мултиетническото и мултикултурно общество, осигуряването правата на малцинствата, на джендър-общностите, на хората с различна сексуална ориентация са обявени за застрашаващи съществуването на самото общество поради еле­ментарно схващания факт за необходимостта от поддържане на определено ниво на демографско възпроизводство. По този начин разби­рането за съвременната демокрация се свежда до разглеждането й като своеобразна джунгла, в която побеждава „по-силният“, в случая - общността с по-добри демографски параметри. Такива актуални ка­тегории на гражданското общество като права на малцинствата, политкоректност, уважение към различните биват отхвърлени и заклеймени като обикновени политически инструменти, с които се манипулира общественото мнение в името на постигането на определени цели. Многопартийността - фундаментът на фундаментите на демокрацията, се превръща в обикновено „разделение“ и „разцепване“ на обществото, мандатността - в средство за избягване на отго­ворност на властващия в момента политически елит, разделението на властите - в елементарно прехвърляне на „горещия картоф“ за вземането на решения върху друга част от държавните и обществе­ни структури. Авторът не вижда сложността на поли­тическия механизъм, който подсигурява функциони­рането на демократичното общество; за него динами­ката в процесите на демокрацията е просто ка­муфлаж, димна завеса, прикриваща глобалните властови аспирации на няколко олигархични клана, които чрез финансовите си ресурси разполагат с необходимото влияние, за да направляват движение­то на западното общество към желаната от тях форма на глобализъм.
Определено такава книга като начин на изразя­ване на разочарование от трудностите пред гражданското общество в България не допринася с нищо за преодоляване на тези трудности, а точно обратното: с фокусирането си върху недостатъците на демократичния процес и обявявайки ги за неизбежни, за присъщи на самата демокрация като такава и, както се изразява единият от героите: „най-големите качества на демокрацията се оказват всъщност нейните най-големи недостатъци“, с един такъв подход тази книга вече със самата си поява се превръща в пречка, в бариера по пътя на съвременното българско общество към развитие и усъвършенстване на демократичните процеси.

Александър Ганчев 


















































































Comments