- Dessislava Mineva Carbone


DESSISLAVA MINEVA CARBONE
Dessislava Mineva Carboné est née en 1976 à Plovdiv. Elle est diplômée de l’École nationale supérieure des Beaux-Arts à Paris et vit actuellement à Palerme, en Sicile. Ses dernières créations font d’elle une artiste européenne, confirmée.  

LE PAPIER 
Pour ce projet, Dessislava organise son concept autour d’un manuscrit ancien. Il est d'une grande importance pour l'histoire du papier, ainsi que celle de la Sicile et de l'Europe. Il y a beaucoup de faits étonnants autour de ce document. L'un entre eux est qu'il a été écrit par la main d'une femme durant les dernières années de conquêtes arabes. 
Écrit en deux langues, le grec ancien et l'arabe, par Adelasia Del Vasto ou Adélaïde de Montferrat (Piemonte, 1074-Patti, 16 avril 1118), comtesse de Sicile, qui était la troisième femme du roi Roger de Hauteville (Hauteville-la-Guichard, 1031-Mileto, 22 giugno 1101). Ce qui le rend tout à fait fascinant, c’est le fait que le document papier le plus ancien d’Europe soit écrit par une femme. Mais également en considérant l’époque de sa rédaction et le fait qu’il a été écrit en arabe et en grec ancien. Ces deux langues appartiennent à deux cultures très différentes, mais qui sur le territoire de la Sicile ont coexistées et prospérées pacifiquement.

« LA GARDIENNE : JE SUIS PARTI POUR ETRE LIBRE ! »
L'œuvre représente une partie de l'histoire de « A » - une jeune femme d'Afrique centrale qui, avec ses deux enfants, a traversé l'enfer. Son récit est gravé avec des lettres brulées sur le papier fragile. « Chaque jour, nous marchions avec un pied dans la vie et un dans la mort. » Le voyage, qui a duré plus de trois mois, s'est terminé dans le camp d'émigration à Palerme. Leur parcours se fait par la traversée de différents pays : le désert du Sahara, et le traversé du « désert méditerranéen » pour enfin atteindre l'Europe. Elle et ses enfants ont survécu. Par miracle ou par la volonté de Dieu ? « Allah a décidé ainsi ! »

C'est la ligne en forme d'arabesque qui symbolise la mémoire, la recherche d'une direction, tout en endurant la brulure vivement présente. Cette ligne se perd et se confond avec les cicatrices de « A », qui a la peau brûlée par du carburant qui fuit sur le sol du bateau en direction de Lampedusa. Son histoire témoigne aussi de zones mortes, celles qui doivent être passées sous silence pour toujours. Sans toutefois perdre conscience du manque de nourriture, d’eau, d’air, font que parfois l'horreur dépasse les limites du tolérable.

Il y a des choses qu’on peut crier à haute voix et d’autres qu’on doit taire, qu’on ne doit pas essayer de comprendre, ou absolument voir. Elles le sens même de l’idée qu’on a sur la signification de l’humanité d’aujourd’hui. C’est un témoignage devant lequel il ne reste une seule alternative : de se taire : « Le soir en fermant les yeux, je vois encore le soleil du désert. Le terrible soleil que je n’oublierais jamais, ainsi que les cadavres dans le sable. Au départ j’ai pensé que ce sont des carcasses des animaux ! Mais, non ! En réalité tous étaient, des ossements humains. » 





ДЕСИСЛАВА МИНЕВА КАРБОНЕ
Десислава Минева Карбоне (1976) е родена в Пловдив, завършва «École nationale supérieure des beaux-arts», Париж, а по настоящем живее в Палермо, Сицилия. Последните изложби и арт-проекти, в които участва я нареждат сред най-интересните съвременни автори.

ЗА ХАРТИЯТА

За настоящия проект Десислава организира концепцията си около най-старият познат документ, написан върху хартия. Той е еднакво важен, както за историята на хартията, така и за тази на Сицилия и Европа. Около него има много невероятни факти. Един от тях е, че този документ е създаден от ръката на жена през последните години от Арабските завоевания. Написан на два езика, древногръцки и арабски, ръкописът е подписан от жена, Аделазия Дел Васто или Аделаде де Монферат (1074-1118), графиня на Сицилия, която е третата съпруга на крал Родже дьо Отвил (1031-1101). Този документ символизира пресечените точки между две абсолютно различни култури, които обаче са живели в мирно съжителство и са споделяли една територия -- о-в Сицилия.

“ПАЗИТЕЛКАТА: ЗАМИНАХ, ЗА ДА БЪДА СВОБОДНА”

В произведението е гравиран част от разказът на «А»- млада жена от Централна Африка, която със своите две деца е прекосила пътищата на ада. 
“Всеки ден вървяхме с един крак в живота и един в смъртта.” Пътуването, продължило повече от три месеца, завършва в лагера за емигранти в Палермо. Маршрутът преминава през различни държави, през пустинята Сахара и «водната пустиня» на Средиземно море, за да достигне Европа. Тя и нейните деца са оцелели. По чудо или по Божия воля? “Аллах така реши!”

Това е линията на арабеска, на паметта в търсене на посока, в която да се себеизрази -- жива и болезнено присъстваща. Губи се и се намира отново като белезите на «А» по изгорената кожа от изтичащият карборант в лодката към Лампедуза. Разказът свидетелства и за мъртвите зони, тези, които трябва да отминат завинаги, пропаднали в загубата на съзнание заради липса на храна, вода, въздух или когато ужасът премине отвъд границите на поносимото. 

Има неща, които могат да се кажат на висок глас. Има и други, които по-добре да не чуваме и виждаме или да се мъчим да разберем. Те са отвъд това, което е останало от идеята ни за хуманност днес. Това е свидетелство за преживявания, на които можем само да възвърнем следите и да запазим мълчание: “Вечер когато затворя очите, виждам слънцето на пустинята. Ужасяващото слънце, което никога повече не мога да забравя, и труповете в пясъка. Мислех, че са остатъци от животни. Но не! Всички бяха човешки кости.”