Нина Димитрова

СВИРЕПА ФИЛОСОФИЯ[1]

 

“Философите винаги носят рефлексията със себе си, за да я поставят, като открият нещо важно. Така философ види ли Радичков, веднага слага рефлексията си” – тези думи на Васил Пенчев не само сочат към кого и защо е насочил той своето философско огледало, но и как го е направил – неговият текст е така неотличим на места от този на писателя, сякаш е неговото alter-ego, сякаш двамата са “образ и подобие”, както бе нарекъл нашумялата си “хроника” Радичков.

“Свирепа философия” е една поетична книга, в която се говори за Радичков и за всичко останало. Тя грабва още от корицата (художник Константин Жеков) – на “лицето” ù се мъдри двуглава ламя с ликовете на писателя, а от гърба ù, “задните ù части”, лукаво се усмихва в ролята на същото митично чудовище сам авторът. Тази книга не може да се преразкаже – както не могат да се “преразкажат” рисунките в нея, направени със същата простичка изящност, като Радичковите. Книгата не е в жанра “философия на литературата”, както е могло да се очаква; не е и “трактат” от “школската” философия, към която авторът явно има идиосинкразия. Тя е коренно различен вид “боравене с думи”, с думите, така необходими, че “когато някъде се получи празнина и няма с какво друго и как да я запълним, запълваме я с думи!” (”Образ и подобие”). Тя е “другаруване с думите”, признание в любов към езика като “най-голямото и най-опасното благо”. Е, тук освен Радичков проговаря и любимият на автора Хайдегер, оказващи се разположени в една и съща мисловна област. Проговарят и много други западни философи, за да разискват какво е то, специфично човешкото, за разлика от всички останали живи твари; каква е тя, същински човешката любов, и къде е тук мястото на езика.

Невесела е гледката на раздвояващия се човек – дали, мислейки себе си и как е сложен в света, да тръгне само от тялото си – и да разбира себе си само като прирòден и природèн, или да тръгне от ума и сърцето си, поставил се в ръцете на един голям ум и сърце, наричани от него Бог? И дали великата заблуда не е именно тази – че са две посоките пред човека, разполовяващи и него, и неговия свят? И колко още трябва да се чака, за да се проумее “кръглата природа на човешкия свят”, т. е. че посоката всъщност е една, че човекът и като прирòден, и като божествен, е едно, и в това е неговата уникалност, същинска човешкост?

Отбелязах вече, че “Свирепа философия” не е философски трактат. Но “трактат” в нея все пак има – “Трактат за подскока” е озаглавил авторът едно от своите “отклонения” в разказа си. И в центъра на това “учено теоретизиране” е тъкмо този подскачащ, опитващ се да се надскочи човек, “разкрачен” между мета-висините и земното пъплене. Но подскача – в “опит за летене”, не само човекът; подскача и философията. Обаче докъде са я довели хилядолетните ù амбиции да е над нещата, над човека, над света? Да се уподобява на супернаука, да тотализира и назидава? Дотам, че е престанала да другарува с човека, престанала е да бъде негов водач и “вечен спътник”, т. е. тази философия е претърпяла фиаско. Защото необходимата ни философия е друга – “кротко и благо повествование, което да дава на четеца преди всичко дом, топлина и уют сред вселенските задни части, където в наше време хората са разположили своя бивак”. А тя, носещата друго послание философия, не може – подобно на Радичковата “духова музика”, да се закрие. Колкото трудно е да се закрие една държава, толкова трудно е да се закрие и философията. И дори по-трудно – защото, бидейки вече същностно човешка, такава философия може да се закрие само когато и самото човечество се закрие…

Какво става с книгата, когато читателят я е вече прегледал, прекосил набързо, пребродил, а тя от своя страна присмехулно е обърнала към него задните си части? Е, случаят със “Свирепа философия” не е обичайният, иронично обрисуван от Васил Пенчев. Затваряйки книгата и вглеждайки се в нейния “гръб”, читателят остава задълго със спомена за изживяното интелектуално удоволствие.