Текстът е публикуван във “Философски алтернативи”, 2004, кн. 3, с. 96-97. _________________________________

 

АНГЕЛ С. СТЕФАНОВ

ОТКЛИК

НА „СВИРЕПА ФИЛОСОФИЯ“  ОТ ВАСИЛ ПЕНЧЕВ

 

Като скромен любител на научното познание, пъплещ и суетящ се около препречващите мисленето проблеми, ще произнеса няколко думи от моята височина, до която съм могъл да стигна, ако не подскачайки – за да избегна неизбежното падане, – то поне протягайки се и катерейки се по гърбовете на същите тия проблеми.

Акламирам начина на философстване. Алегоричното притчо-говорене може и да не задава нови екзистенциалистки теми, но успява по чудесен начин да ги повдига и да ги завърта пред очите ни така, че да ги виждаме контрастно, огрени както от рефлекторната светлина на познатото ни философстване, така и от автентичното сияние, струящо от, макар и „профанната“, цялост на човешкото битуване в света. Радичково-Пенчевият език е колкото неповторима, толкова и удобна форма за изричаните внушения и провокираните асоциации. Единици от тях обаче бих оспорил.

На с. 89 например ни посреща изразът „изтощителното настъпление на науката и икономиката“2, четем и заплашителната констатация: „техниката – това е превърнатото в роби завоювано население“. В този дух на с. 93 се мъдри риторичното питане: „С какво науката и техниката могат да помогнат при разрешаването на реалните житейски въпроси“? Аз ще задам насрещното питане: а трябва ли те да правят това изобщо? Нима приковаващата повечето люде футболна игра, стъпила иначе в центъра на човешкия вулкан на емоциите, може да решава „реалните житейски въпроси?“3 Тъкмо напротив, тя допринася за раждането на нови, като въпроса с футболното хулиганство, вземащо невинни жертви. Не бива от науката да се очаква панацея за облекчаване трудностите на живота, макар че мечтата за това не е изключена на принципни основания.

Но нима и днес нелечими доскоро мъчителни заболявания не получават изцеление, например чрез трансплантационна или лазерна хирургия? И ако някои нещастни българи не могат да се възползват от чудния дар на често руганата напоследък наука поради една единствена причина – нищетата, то пак ли науката е виновна за тази им участ?

Авторът признава, че е писал откъса „Ние, духовата музика: Ние, философите“ осенен от „херменевтичен замисъл“4. И наистина проблематизациите на познавателната „отвлеченост“ и дейностната „въвлеченост“ като полуприкрити послания към четеца са свидетелство за това. Радичков се застъпва за оцеляването на духовата музика. Васил Пенчев се застъпва – не, гарантира за оцеляването на философията. Това е похвално, но защо ли авторът прави това отново чрез противопоставянето между философия и наука? Той иронично подхвърля, че възнамеряваното запокитване на философията на тавана е резултат от успеха на науките5. Значи ли това, че щом философията устоява и в някакъв смисъл трябва да устои, то науките не устояват или не трябва да устояват?

А какво значи да правим философия? Нима не е ясно това от текста – философите се оглеждат за „чупките на историята“, притичват те към тези чупки и с охота поставят там своите рефлексии. Обикновените хора слагат там духовата музика, а философите – бляскавите си рефлексии6. Но ако ролевото успоредяване, както по всичко изглежда, е преднамерено потърсено, то и философията само съпътства повратните исторически събития така също, както и духовата музика. Поканеният обаче остава винаги външно лице за потока на събитията, колкото и да му се ще да е съпричастен с тях. Но тогава философията не може нищо да основава – дар, който иначе Ј се вменява към края на текста. Нещо повече, според В. Пенчев, макар днес да има много науки и учения, липсва на хората основаващото, сиреч философията. Около основата се сбирало човешкото племе7. Ще рече, по това се познава основаването, по стичането на хора към основата. Добре, но и по чупките на историята се сбират много люде – такива с месиански претенции и такива без претенции, само зяпачи. А там философията е само притичала, отразяваща, в най-добрия случай само поканена. А понякога хем канена, хем съветвана как да наглася рефлексията си. Затова отново: Какво значи да правим философия – да основаваме, или …

От „Свирепа философия“ научавам, че след спонтанната възхита от летежа идва мигът на ощипването. Така и в моя „Отклик“ след искрената акламация на текста долетяха няколко ощипващи питания. Ще ми се обаче да завърша схемата на човешкия опит за летене с мнението, че действието на добронамерения щипач се продължава от друго едно действие. Уверяването в трезвост трябва да се последва от съпричастно поощрение, от заслужено потупване някакво по вече ощипания гръб. (Авторът напълно го заслужва, вярвайте ми!) Защото ако останем само при щипането, то след време трябва и с него да приключим, защото няма да остане дори един, който да пожелае поне да подскача.

 

 

 

1 „Свирепа философия“ е текст, представен за обсъждане на заседание на секция „Онтология“ към ИФИ на 29.03.2004 г. „Опит за летене: гравитация и възторженост“ (Философски алтернативи, 2004, кн. 3) е част от „Свирепа философия“. Други части също така са публикувани: „Радичковото езичество и суеверие“ (Български месечник, 1998, кн. 8); „Ние духовата музика: ние, философите“ (Философски алтернативи, 1999, кн. 3–4); „За любовта и езика: Радичковата новела „Козел“ (Философски алтернативи, 2000, кн. 5–6); „Сказанието при Радичков“ (Философски алтернативи, 2001, кн. 2); „Радичков и Хайдегер: какво крепи обществото?“ (Пътищата на философията в съвременния свят). С., 2004.

2 В. П е н ч е в. Опит за летене: гравитация и възторженост. – Философски алтернативи, 2004, кн. 3, с. 89.

3 Пак там.

4 В. П е н ч е в. Ние духовата музика: Ние, философите. – Философски алтернативи, 1999, кн. 3–4, с. 119.

5 Пак там, 127–128.

6 Пак там, 117–118.

7 В. П е н ч е в. Сказанието при Радичков. – Философски алтернативи, 2001, кн. 2, с. 148.