Сезон 2011 - 2012

Сезон 2011 - 2012











постановка: Бина Харалампиева
сценография и костюми: Петя Стойкова
музика: Мартин Каров

фотограф: Теодора Лилян
програма (дизайн): Емил Добрев


р о л и    и    а к т ь о р и :

Шерлок Холмс – Даниел Цочев
Д-р Уотсън – Свежен Младенов
Флора Фленeгън – Мариана Жикич
Капитан Никълъс Крейг – Георги Златарев
Емили Крейг – Яна Кузова
Маргарет Бенкс – Татяна Захова
Рейчъл Бенкс – Ивет Радулова
Септимиус Горинг – Анатоли Лазаров
Джон Хартън – Боян Младенов

Сезон 2011 - 2012

Сезон 2011 - 2012
















роли и актьори:











23.03.2012


РАДА БАЛАРЕВА: Добре дошли на последната ни премиера от програма „Съвместни проекти“ за този сезон. Оттук нататък продължаваме с основната си програма. Мисля, че присъстващите нямат нужда от представяне, и все пак: Николай Ламбрев, който е автор на втория си проект в „Сфумато“, и Чайка Петрушева - сценография и костюми. Останалите членове на творческия екип са: Валя Бояджиева - музикална картина, и Димитър Христов - автор на плаката и снимките. Той взе участие и в предишния проект на Николай Ламбрев, но тъй като все още не е достатъчно познато име, ще помоля режисьора да го представи. В ролите са: Михаил Петров, Савина Бързева, Аделина Петрова, Александър Алексич и Ина Георгиева – бивши студенти на Николай, и Веселин Мезеклиев, с когото е работил навремето в Пловдивския театър. Славомир Мрожек е автор, който в годините след промените, не бих казала, че се поставя особено често. Преди той беше едно от емблематичните имена със своите силни текстове и сега имаме повод да видим дали те издържат на проверката на времето. Специално „Кланица“, пиесата, по която е създаден проектът, не зная да е поставяна в България.

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: И аз не знам.

РАДА БАЛАРЕВА: Така че, както изглежда, имаме и първа постановка на тази пиеса на Славомир Мрожек. За да не губим време, ще дам думата на Николай да ви представи своя нов проект.

НИКОЛАЙ ЛАМБРЕВ: Аз, разбира се, най-напред трябва да благодаря на Театрална работилница „Сфумато“ за възможността да реализирам тук този проект. Това е едно място, където човек може да създаде неща, които никъде другаде не би искал и няма начин как да направи. Театралното пространство в BG в момента е такова, че лесно можеш да направиш всякакви комедийки и други такива неща, стига да ги намериш и да подсигуриш удобството на театралните директори. Но сериозни текстове трудно вече можеш да реализираш другаде. Също така, благодарен съм и на Полския институт в София, който подкрепи този проект - без неговото участие той не би могъл да бъде осъществен, благодарност дължа и на фондация „InterCultura“. Това са, така, задължителните думи на уважение, с които започвам. Сега, що се отнася конкретно до проекта, части от тази пиеса съм правил със студенти преди 12 години, иначе не знам да е реализирана в България като театрален проект. Този текст не можеше да бъде направен преди 1989 година, в това съм сигурен. През 1991 година, след ноемврийските събития във Военния театър, направих „Щастлив случай“ на Мрожек и сега това е второто нещо от него, с което се занимавам. Възможността да се постави този текст днес в нашето театрално пространство е шанс да бъде провокиран зрителят с темата за изкуството, което винаги е в зависимост от системата. Ако останете да гледате спектакъла, ще видите как изкуството се превръща в касапщина и в кланица, защото системата го принуждава. Като се каже това, аз лично веднага се настройвам на едни асоциативни вълни, що се отнася до нещата, които стават през последните години в театралното пространство и изобщо в изкуството у нас. Това е един вътрешен мотив да се говори за определени неща чрез метафори и чрез текста на един поляк, написан преди повече от 40 години. Тоест да се заговори за изкуството - в случая за музиката, като за нещо, което може и да изчезне, да стане излишно, да бъде заместено от други неща или просто да претърпи такива мутации, че да се превърне в нещо, което трае само час и половина и след това се забравя. Което прилича на малка уикендова екскурзия - да отидеш да се позабавляваш малко, да гледаш нещо, което е богоугодно, т.е. което всички разбират, на което всички са готови да се отдадат, защото то не им създава проблеми, и накрая всички радостно да напуснат залата... Текстът на Мрожек не е такъв, но това не е единственият мотив той да бъде реализиран и целта не е да се противопоставя един текст на всички други меркантилни течения, защото едва ли противопоставянето може да бъде истинска мотивация. Това е просто личното ми вълнение. Достатъчно е да погледнем какво става в афишите на репертоарните театри, какви заглавия се играят и как публиката, подведена от телевизията и от всичките там сериални изпълнения, повече не желае да гледа други неща. Някои казват, ама то от публиката зависи всичко, важното е какво тя харесва. Не, публиката е едно голямо духовно пространство и предназначението на театъра е да го насочва, провокира, възбужда, а не да задоволява нивото, на което са хората, когато пристъпват, за да влязат в салона. За мен „Сфумато“ е мястото, където човек може да сподели тези вълнения и да има претенцията, личната претенция, да застане пред хората и да каже: аз се вълнувам от това, мен това ме интересува, искам да говоря за това. Преди малко ви раздадох един текст, нещо като мини есе, което съдържа част от вълненията ми относно пиесата и реализацията й:

Сезон 2011 - 2012

































ВАСИЛКА БУМБАРОВА: Добър вечер на всички. Като начало искам да ви представя екипа, който е осъществил това прекрасно представление. Всички знаете, че това е първата самостоятелна продукция на Сдружение „Реплика“. Продуцент на представлението е Стефан Алексиев. Членовете на това сдружение са: Благой Бойчев, Милко Йовчев, Ивайло Драгиев, Ованес Торосян и Стефан Алексиев. Творческият екип, който осъществи тази вечер представлението: Мартин Киселов - режисьор, Пламена Дичева - сценограф, и актьорите: Ангелина, Никола, Благой, Ева и Милко. Тук сред нас - за наше голямо удоволствие, е авторката на пиесата Людмила Николаевна Разумовская (продължителни аплодисменти).

ЛЮДМИЛА РАЗУМОВСКАЯ: Спасибо.

ВАСИЛКА БУМБАРОВА: Тя дойде специално за тази премиера от Санкт Петербург...

МАРТИН КИСЕЛОВ: Със съдействието на Министерството на културата.

ВАСИЛКА БУМБАРОВА: Да, именно със съдействието на Министерството на културата...

МАРТИН КИСЕЛОВ: И трябва да кажем: с мълниеносното съдействие на Министерството на културата, което направи това нещо възможно за един ден. Кога за последен път в България институция работеше за един ден - от повикване до резултат? Трябва да изкажем голяма благодарност на Красимира Филипова, която направи възможно това нещо (аплодисменти).

ВАСИЛКА БУМБАРОВА (към Мартин Киселов): Разкажи ни как възникна идеята да поставите именно тая пиеса, как събрахте екипа.

МАРТИН КИСЕЛОВ: Това най-добре ще го разказват Ангелина и Милко, те са виновни.

ВАСИЛКА БУМБАРОВА: Добре, тогава, Ангелина?

МАРТИН КИСЕЛОВ: Скъпа Елена Сергеевна!

ВАСИЛКА БУМБАРОВА: Скъпа Елена Сергеевна!

АНГЕЛИНА СЛАВОВА: Преди много години съм гледала филма, ученичка съм била. Сега като мина много време, си казах, я да се съберем едни приятели и да го направим. Милко каза „добре“, поканихме Мартин, и така.

МИЛКО ЙОВЧЕВ (говори тихо): Аз тайно от Ангелина поканих Мартин.

РЕПЛИКА: По-височко бе, хора - млади артисти сте.

ИВАЙЛО ДРАГИЕВ: По-силно, значи. (Продължава с тънък писклив гласец.) По-високо е така. (Бурен смях.)

МИЛКО ЙОВЧЕВ: Ангелина ми се обади един ден и ми каза: „Ела да гледаш тук едно сръбско представление, аз тази пиеса много искам да я направим заедно“ - защото ние много се обичаме и сме приятели, и аз мечтая да работя с нея. Точно тогава работех с Мартин, а в сдружението си търсехме нов проект - вече бяхме направили „Белградска трилогия“, и направо дадох пиесата на Мартин, без да питам Ангелина... Май тя искаше да я постави, не знам.

АНГЕЛИНА СЛАВОВА: Не-е... не, не. Трябваше да се упражняваме със студентите, почнахме да правим анализ на пиесата и...

МИЛКО ЙОВЧЕВ: И Мартин мълниеносно, както Министерството на културата (тих саркастичен смях в залата), на другия ден ми каза: какво ни пречи да... т.е. как беше, Марто?

МАРТИН КИСЕЛОВ: Имаше голямо съображение, че пиесата е стара. Дори вчера видях в един блог - някой се изповръщал в интернет, че „ах, тая соц. глупост ли...“ и т.н. Вярвам, че след като гледахте, знаете защо не е. За мен това съображение изобщо не стоеше и така: Милко, веднага да го правим, докато е топла идеята.

МИЛКО ЙОВЧЕВ: И после нещата се случиха сами... - с помощта на Мартин, естествено, и на Ангелина - на всички.

МАРТИН КИСЕЛОВ: Имаше един важен момент, който трябва да добавим: може би най-подходящият театър за този спектакъл в София (става дума за Младежкия театър - б.р.) се отнесе към пиесата като към плюнка... И в рамките на няколко седмици се стигна дотам, че представлението можеше да не се случи въобще. След което Иван Добчев и Маргарита Младенова прочетоха концепцията - това, което си представяхме, че ще направим, и поканиха спектакъла да влезе тук във вариант на копродукция, като ни подкрепиха с репетиционна зала, технически... и т.н. Така че им дължим огромна благодарност. Въобще нямаше да има спектакъл, ако „Сфумато“ не беше казал: елате да го направите тука. И така, аз съм по благодарностите (аплодисменти).

ЙОРДАНКА КУЗМАНОВА: Може ли да попитам, играе ли се в момента пиесата в Русия, на колко места и къде?

ЛЮДМИЛА РАЗУМОВСКАЯ (превод от руски Василка Бумбарова): Пиесата съществува вече 30 години и има много постановки в Русия. Сега, естествено, не се играе толкова много, но в момента върви в няколко театъра.

РЕПЛИКА: Повечето хора не знаят историята на тази пиеса и може би е добре да я разкажете.







ЛЮДМИЛА РАЗУМОВСКАЯ: В началото искам да благодаря, както на театъра, така и на Министерството на културата за поканата. За пръв път съм в България, колкото и странно да ви звучи това - сега се появи такава възможност. Искам сърдечно да благодаря и на артистите, и на режисьора за прекрасното изпълнение. Гледала съм много спектакли по тази пиеса и е трудно да дам истински емоционален отзив. Онези хора, които за пръв път се срещат с пиесата, имат по-изострено усещане за това какво се случва на сцената, но и аз гледах с голямо внимание и напрежение спектакъла. Всички артисти работят превъзходно, изключително добре построяват психологически линията на образите - искренно, органично и с много смисъл, което е важно. Ето защо смятам, че това е победа на този малък колектив. Пожелавам им големи успехи, за да може спектакълът да живее и да радва зрителите. Благодаря на режисьора и на артистите. А що се отнася до историята на пиесата, тя е написана през 1980-та година. Тогава бях начинаещ млад автор и карах в Москва висшите театрални курсове. С нас Министерството на културата сключи договори да напишем пиеси. Темите на тeзи пиеси трябваше да бъдат идеологически приемливи. По-възрастното поколение знае, че от една страна комунистическата власт у нас, а мисля, че и у вас, се грижеше за изкуството, а от друга страна изискваше от хората на изкуството и културата идеологическо съответствие на своите изисквания. И когато аз сключих договор на тема „трудните юноши“, трябваше по някакъв начин да изпълня този договор. Но аз като автор нямах никакво отношение към този проблем и това се превърна в голям проблем за мен: за какво да пиша? Помня, че няколко пъти ходих в един съд с надеждата да намеря някакъв материал, някаква тема, но за съжаление там нищо не намерих. Времето неумолимо изтичаше, а аз не знаех за какво да пиша. И един ден през август 1980-та година бях в Руския музей на изложбата на художника Сомов. Беше много хубав слънчев ден, излязох от музея, седнах на една пейка и този сюжет по някакъв начин кацна в мислите ми, в главата ми. Много бързо написах пиесата, но когато я представих в Министерството на културата, там от ужас, се направиха, че такава пиеса няма, че тя не съществува, че не е написана. На мен, разбира се, ми стана ясно, че в онова време никой никога няма да я постави. Но случайно се оказах в Талин и оставих в Министерството на културата, просто така, без никаква надежда, текста на пиесата. След половин година ме поканиха на премиера. Там всичко мина леко - нямаше цензура. Но за втората постановка в Ленинград имаше много комисии - партийни, съветски, комсомолски, и никой не искаше да поеме отговорността и да разреши да пуснат този спектакъл. На една от генералните репетиции присъстваха някои московски драматурзи, сред които се оказа и известният и знаменит по онова време драматург Виктор Розов. Той написа хвалебствена рецензия за спектакъла във в-к „Литературная газета“, а това е вестник, който се четеше в целия Съветски съюз, и по този начин пиесата получи добра реклама и мигновено разпространение. Разрешиха спектакъла и в Театъра на ленинския комсомол в Ленинград, но там бяха направени известни съкращения, като сложиха и благополучен финал: Елена Сергеевна отиваше сутринта при майка си и всичко свършваше прекрасно. Имаше още едно условие - след всяко представление да се провежда дискусия с публиката.

РЕПЛИКА: Както и сега - ето, ние го изпълняваме (смях).

ЛЮДМИЛА РАЗУМОВСКАЯ: Спектакълът имаше 23 представления и през това време много театри започнаха да поставят пиесата. Но през 1983-та година учителите от гр. Уфа написаха писмо до Централния комитет на партията, в което питаха с възмущение как е позволено да се играе такова нещо. Тогава забраниха пиесата и до перестройката тя не се играеше. От 1987-ма година започна вторият живот на пиесата, излезе филмът на Елдар Рязанов с Марина Нейолова, почнаха да я поставят зад граница и тя действително имаше една добра сценична съдба, и до ден днешен тя се играе в много страни по света. През 2007-ма година в Петербург имаше фестивал на пиесата „Скъпа Елена Сергеевна“ - гостуваха спектакли от различни страни, и специално за този фестивал режисьорът Семьон Спивак, който през 1982-ра година постави тази пиеса, възобнови спектакъла с вече поостарелите артисти.

ВАСИЛКА БУМБАРОВА: Мога да добавя - аз бях студентка, когато излезе това представление, че там раздаваха валидол на зрителите, преди да влязат, защото действително беше изключително тежко като усещане всичко онова, което се случваше на сцената.

ЛЮДМИЛА РАЗУМОВСКАЯ: Това е накратко, което мога да ви кажа за тази пиеса. На мен, разбира се, ще ми бъде интересно да узная вашите впечатления - как младото поколение възприема този сюжет, тези проблеми.

ГЛАС ОТ ЗАЛАТА: Аз си признавам, че се разплаках.

ВЪПРОС: Нека попитаме г-жа Разумовская, г-н Киселов, Ангелина и най-младия актьор: как според тях е насочена тази пиеса към съществуващата и нарастваща носталгия по годините на социализма и комунизма в България? Нарастваща лавинообразно, уверявам ви, ако не сте го забелязали.

ЛЮДМИЛА РАЗУМОВСКАЯ: Мисля, че тази пиеса няма отношение към носталгията по комунизма.

ВЪПРОС: Не, как би въздействала на тези, които имат носталгия?

ЛЮДМИЛА РАЗУМОВСКАЯ: Струва ми се, че ние мислим в различни плоскости. Тази пиеса не е насочена против социалния строй. Тук става дума за такива фундаментални въпроси на нравствеността, които в днешно време все повече губят своето значение. Разбирате ли, когато младите, а и не толкова млади хора, започват да се бунтуват срещу злото, което съществува при всяка една социална система, те се опитват да оправдаят собствената си безнравственост, собствената си злоба и цялото зло, което съществува в света. Ако вземем християнската позиция, тя се стреми да каже друго - че човек не трябва да се бори със злото в другия човек, със злото в обществото - той трябва да се бори със злото в себе си. Наистина, ние се борихме с комунизма, със социализма, ние като че ли ги победихме, но злото остана в днешния свят в много по-голяма доза, много по-голяма форма. Защо се увеличава то? Защото ние не живеем по божиите заповеди. Действително ли е възможно деца и юноши да се борят така агресивно и жестоко всъщност със своята майка, със своята учителка? Това е нарушение на петата заповед. Но дали са много хората, които разглеждат тези проблеми именно от тази гледна точка? Аз мисля, че има хора, които биха могли да оправдаят тези младежи. Ще кажат, че те критикуват системата. Да, естествено, че системата не е съвършена. А кога е била съвършена една система, къде е тази съвършена система, покажете ми я. Ние знаем кой е първият бунтовник - Сатаната. Затова всеки от нас, повтарям, трябва да се бори със злото, което е вътре в самия него, и ако това го правеха всички хора, то тогава злото действително би било много малко. (Към разплаканото момиче от публиката.) Ето, и момичето е съгласно (аплодисменти).







МАРТИН КИСЕЛОВ: Аз също бих искал да добавя нещо към отговора на г-жа Разумовская. Не мисля, че може да става дума за носталгия по социализма, щом най-младата актриса е родена през 1990-та година. Аз трябваше да обяснявам част от нещата, които по-старото поколение знае от родителите си - за цензурата и т.н., трябваше да обяснявам буквално какво значат, защото въпросът отсреща седи така: нямам представа за какво говориш? И това е една от пресечните точки на пиесата със съвременния свят - около нас е пълно с осемнайсетгодишни деца, които знаят, че България не работи, но не знаят защо. Не китайците са измислили израза „български морал“, ние сами сме си го измислили, ние много добре знаем, че не работи, но по някаква причина се опитваме да си го обясняваме със социализма. Аз не смятам, че какъвто и да било „изъм“ може да реши вътрешночовешките проблеми. Всеки път, когато се създава система, отговорността се изнася извън индивида и става така, че от една страна трябват правила, а от друга стои въпросът: как да ги спазваме вътрешно. Виждал съм в Русия тези носталгични маршове по Сталин. Вие гледахте спектакъла, аз не мисля, че вътре имаше и капка сантименталност по онова време. Ако търсех такова нещо, може би щях да избера оригиналната версия на „Стената“ от Пинк Флойд за музикалния саундтрак. Тази версия е от 1999-та година. Целта ми е била, ако влезе човек, който няма представа какво е било при социализма, да каже: аха, то и сега е така. Защото и сега е така - под други форми. Вероятно голяма част от вас са гледали онова видео, на което деца от Видин танцуват на песен от Азис. Знаете ли къде е моя проблем тук? Аз не слушам чалга и нямам никакъв проблем с Азис, аз имам проблем с деца, които са накарани да танцуват. Отстрани седи една съвременна форма на дружинен ръководител и подвиква. Погледнете стихотворението на последната страница на програмката „Репетиция за едноминутно мълчание“. Това е текстът, който аз раздадох на актьорите първия ден.

РЕПЛИКА: На Стефан Цанев.

МАРТИН КИСЕЛОВ: На Стефан Цанев. Аз раздадох този текст първия ден, защото за мен нищо не се е променило.








МАРТИН КИСЕЛОВ: Това е така и в Англия - „Пинк Флойд“ са написали „Стената“, без да познават социализма, така е и в Америка - казвам ви го от личен опит, било е така и по време на социализма, т.е. аз мисля, че ние имаме страшно много даскали и ни липсват ментори. И съответно видяхте, че и едната и другата гледни точки могат да се споят в спектакъла. А от момента на разрушението нататък падат всички учителски педагогики и спираме да се назидаваме - започваме да си говорим като човек с човека, което за мен лично превръща пиесата в единствения истински урок, който Елена Сергеевна е преподала на учениците си. Ние виждаме резултата от нейното образование - нито един от тях не е написал матурата добре, т.е. тя не е добър преподавател по математика, или пък децата са необразоваеми по математика. Но каквото и да е, образованието не работи в тази форма, иначе всеки от тях щеше да изкара шестица. И в тази ситуация се наложи Елена Сергеевна да отиде докрай, край, край, край, за да преподаде този урок. Без назидание - тя го направи отвътре, а не по морализаторски причини. И огромната заслуга на актьорския състав е, че тази истина излиза от спектакъла. Това е свободен от идеология спектакъл.

АНГЕЛИНА СЛАВОВА: Искам да добавя нещо - аз имам осемнайсетгодишен син, който ще държи матура съвсем скоро. И когато прочете пиесата, той каза: „Хм, ние даже сега сме още по-гадни.“ (Смях в залата.) Той гледа много пъти въртенето на спектакъла и обратната връзка, която дава, е, че продължава да се вълнува.

ВЪПРОС (към младите актьори): По-гадни ли сте сега?

АНГЕЛИНА СЛАВОВА: Не са, малко по-големи са.

РЕПЛИКА: Нищо, те знаят.

ЕВА ДАНАИЛОВА: Аз мога да добавя нещо към това, което се каза. Преди представлението режисьорът ни каза да бъдем честни. Сега авторката на пиесата сподели, че сме били честни и искрени. Ние сме млади хора, които се занимават с театър и темата на спектакъла страшно много ни вълнува. Иначе младите хора според мен са в някаква странна позиция в момента, ориентирани са точно към материалното, нямат тези духовни ценности, които са най-важни. Една от любимите ми реплики е: „не може да се живее само с хляб“.

ЛЮДМИЛА РАЗУМОВСКАЯ: Ну это евангельская реплика.

ЕВА ДАНАИЛОВА: Аз съм родена през 1990 година и много хора ми говориха - и режисьорът, и майка ми, която през 80-та е била на осемнайсет, за живота тогава. Всичко, което ми казаха за онова време, се повтаря сега, абсолютно. В смисъл, младите хора, които гледат спектакъла, могат да кажат, че са виждали и деца, които се отнасят нечовешки едно към друго, и деца, които се отнасят зле с възрастните, с родителите. Така че темите, които се засягат в пиесата, ни вълнуват много. Затова можем да бъдем честни.

РЕПЛИКА: Аз като човек, който е живял и при комунизма, нямам усещането, че това ме връща към някакъв предишен строй. Това са неща, които са абсолютно валидни и продължават да седят навсякъде и днес, не са географски обособени - тук и там, или от някакъв строй. Това са общочовешки неща... Въпросът винаги е: да прескоча ли някои закони, за да постигна това, което искам, или да бъда добър и да го направя по нормалния начин. Много ви благодаря, че ни дадохте два часа истинско удоволствие (бурни аплодисменти).

ВАСИЛКА БУМБАРОВА: Има ли други въпроси или да благодарим...?

ЯВОР БАХАРОВ: Може ли, Василка, и аз да кажа нещо?

ВАСИЛКА БУМБАРОВА: Да, може, Яворе.

ЯВОР БАХАРОВ: Мисля си (така съм може би научен, а може би такова е усещането ми за театъра), че той трябва да се занимава с крайности. И въпросът ми е по-скоро към режисьора и към екипа: при положение, че виждаме в интернет и навсякъде в пространството как деца от училището убиват двайсет и седем човека, примерно, или с джиесема си заснемат изнасилване във физкултурния салон, и как правят чудовищни неща - не им ли се струва, че това нещо, което се случва на сцената, е по-малко от това, което виждаме в живота? И не му ли е необходим по-голям взрив на спектакъла, за да може да порази и да се замисли човек? Имам предвид, че театърът трябва да взима от живота и да го удря горе, да го уголемява, защото виждаме, че се случват много големи гадости в живота, а тук аз не видях да се уголеми това нещо.

ЛЮДМИЛА РАЗУМОВСКАЯ: Колкото по-дълго живеем на тази земя, толкова повече гадости ще ни се случват. Злото в света действително се увеличава. Тук не е важна степента на злото, а какво е то, как се ражда то в човека. Защо човек вътре в себе си не поставя преграда за това зло и до каква граница то може да стигне. Разбирате ли, в света има толкова престъпления, че аз не зная, навярно може да се създаде спектакъл за това убийство, но във всеки случай, важен е мотивът, иначе това е някакво съществуване отвъд - човек взема и стреля без причина, защото е дързък. Освен това, не можем да се ограничим с една пиеса, аз мисля, че ще има автори, които ще разгледат този проблем в друга ситуация.

БЛАГОЙ БОЙЧЕВ: Може ли да кажа нещо по повод разговора, който се заформи тук. Аз се замислих за това, защо театърът трябва да уголемява нещата - да си показваме как се изнасилват в тоалетни, защо трябва да уголемява следствието? Нека да уголеми мотива, причината. Защо трябва да се уголемява крайният резултат, каква е ползата от това нещо, освен атракция?

РЕПЛИКА: Затова са измислени новините, нали.

БЛАГОЙ БОЙЧЕВ: Затова има заснети с режисьор порнофилми и т.н. Защо в театъра трябва да го има това уголемяване? Нека да се уголеми мотивът, да се види какъв е той, каква е причината, пък оттам нататък дали ще убия муха или човек... (смях).

ЯВОР БАХАРОВ: За това, Благой, ще говорим, аз исках да има някакъв диалог, някой да каже...

БЛАГОЙ БОЙЧЕВ: Благодаря ти за това (смях).

МАРТИН КИСЕЛОВ: Аз влизам в репетиционната стая първия ден и нямам план да шокирам и да се занимавам с атракции. А от един момент нататък, ако ми разкажат, че някой изнасилва някого във физкултурен салон, боя се, че атракцията е толкова атрактивна, т.е. шокираща, че аз не съм готов да слушам причините въобще. Зная, че такъв театър съществува, но аз не съм съгласен, че театърът трябва да е „да“, каквото и да било.

ЯВОР БАХАРОВ: Да де, да.

МАРТИН КИСЕЛОВ: Това е прескриптивна дефиниция на хора, които смятат, че са намерили своя театър. Това е абсолютно ОК за мен, аз мога да гледам и доста по-крайни неща, но от един момент нататък крайното отчуждава, т.е. получава се ефект на картинка заради самата картинка. Това е ОК с мен, но не е нещото, което органично излиза от мен. Аз се опитвам още от първите дни да намеря с тези хора в стаята този спектакъл. И ако тук има крайности, до тях се е стигнало след предложения от моя страна. Аз обаче не виждам режисьора като командир на нещо с крайна визия, което ходи с един специален образ, всичко знае и т.н. Това са легенди, много често той не знае и тази власт му се дава ей така, защото е режисьор. Доста приличащо на учителка по математика, която всичко разбира, защото е учителка. Тоест за мен е интересно кое им пали окото на тези хора. Това им запали окото. Всеки един от тези хора си скъса задника шест седмици и половина да работи и аз мисля, че ако натискам за крайни крайности, които на мен по някаква причина биха ми били сладки, на средата на пътя просто ще имам „ролите изпълняваха артистите“. Но тогава не мога да предложа основната сделка: играйте честно. „Честно“ е много по-силно от „шокиращо“. Аз не съм съгласен, че новините правят това нещо, новините го правят с толкова бели ръкавици, че просто е невероятно. Интернет е мястото, където можем да видим това... И ти какво, държиш ли наистина да получаваш тези атракции всеки ден в YouTube, да ги гледаш? Не усещаш ли, че не ти дават нищо друго, освен... Много филми се направиха на тази тема, особено след Колумбайн през 1999 година, когато момчетата влязоха с автомати и изпозастреляха съучениците си. „Клас“ е може би най-вълнуващия от тях - естонски филм, който се занимаваше, за мен лично, с мотивите това да се случи. И всъщност малки неща направиха големи последствия. Една от най-вълнуващите сцени беше с главното момче и неговата баба. И аз разбрах защо назад път няма, както казват 5'nizza (Пятница) в песничката: “назад дороги нет“, т.е. от един момент нататък ти си толкова в ъгъла, че повече няма накъде назад. Във филма бяха доста резервирани с гадостите, които се случиха... Не знам, има театър и театър, всеки прави театър, както го вижда за добре и аз съм много далеч от идеята да уча някого как да го прави. Мога да оценя много различни видове театър. Просто този, който аз предлагам на своите сътрудници, е този, който виждате на сцената, и аз мога да кажа, че той е изпълнен на 100 % - това, което сме замислили, това сме направили. Друг режисьор ще направи друго. Доколкото знам, има повече от 1000 версии на спектакъла - сигурно има и много по-крайни неща, сигурно има и много по-мили. Ако Елена Сергеевна може да отиде при майка си на сутринта, за мен липсва урокът в цялата работа. Те ще си тръгнат леко намусени, но ще продължават да гаднеят в живота. А за мен урокът е в това, че след тази нощ никой вече няма да бъде същият. Така го виждам, така го правя.

ЯВОР БАХАРОВ: Браво. Добре, че е Мартин да си поговорим, иначе... (смях).

РЕПЛИКА: Драматургично вие много добре сте си свършили работата. Има една ситуация, в следствие на която героите накрая са променени....

МАРТИН КИСЕЛОВ: Паднаха тия маски в началото... За съжаление някои умряха в процеса.

АНГЕЛИНА СЛАВОВА: Ами, обръщам се и затварям ножа. Това е положението (смях).

ВЪПРОС: Мога ли да попитам сценографката Пламена Дичева - как стигнахте до решението да оформите тази аскетична стая точно с книги, подсказано ли ви е или това е ваше решение?

ПЛАМЕНА ДИЧЕВА: Не мога да кажа, че решението е само мое. С Мартин заедно мислихме върху това как да изглежда спектакълът, минахме през няколко варианта, и в момента, в който ни хрумна идеята с книгите, просто решихме, че е това. Оттам тръгнаха нови идеи, и така.

РЕПЛИКА: Вие вероятно не сте ходили в жилището на Ангелина, аз също не съм (смях), но се носят легенди, че тя живее сред 6000 тома книги.

АНГЕЛИНА СЛАВОВА: Тя не пуска никой там (смях).

РЕПЛИКА: В дома на една такава учителка, 1980 година, какво друго има? Има книги, за които тя се реди на опашки и търси връзки, за да си ги купи.

МАРТИН КИСЕЛОВ: Има един момент, в който героят казва: “Този Шагал го купихте на черната борса ли, аз не мога да си позволя такива неща“. Въпреки че с тоя татко сигурно може... Но опитът да се уязви човека през любовта му към книгите...

РЕПЛИКА: Прекрасно е това - те ги ритат.

ВЪПРОС: Въобще книгата замразява учението, словото на учителя, и в този смисъл го убива - така ли да го разбираме?... За книгата ли става въпрос или за...?

МАРТИН КИСЕЛОВ: За „beauty is in the eye of the beholder“, т.е. красотата е в окото на този, който гледа. Книгата е в окото на този, който я пише и този, който я чете. Има прекрасна глава на Стивън Кинг в книгата му за писането, в която той казва: абе, малко са безсмислени тези работи с телепортирането и мисловните вълни, които ще си предаваме един на друг, защото аз вече я имам тази технология. Аз сега седя три години, преди вие да сте отворили книгата, и на съвсем друго място, без въобще да ви познавам, ви предавам своите мисли... Момента, в който се слагат белезници на всяко нещо, то започва да се превръща в тухла в стената, защото има нужда от тази тухла да се направи стена, отвъд която да не се минава. Моят възглед е такъв, че, колкото очи, толкова мнения, ние живеем в субективен свят и съответно, ако някой се опитва да мачка някого с книга, той го бие с тухли. Това се отнася дори и за Библията - няма вариант, в който Библията да е писана с идеята да бъде репресивна. И това е момента, в който религията излиза накриво и момента, в който няма начин да работи. Ако има религиозен пласт пиесата, за което говореше г-жа Разумовская, той е в това, че ако някой им каже божиите заповеди, те ще се изхилят, но когато ги открият сами, в действие, всичко става иначе. И аз мисля, че това е огромната сила на текста. Бърнард Шоу казва, че ако учиш някого на нещо, той никога няма да се научи. Ти трябва да му предложиш обстоятелства и да го оставиш да си счупи главата сам. Тогава урокът е успешен... Осемнайсетгодишните синове вероятно вече са с автоматични тапи в ушите от толкова много пъти “не бива, не бива, не бива”. Аз имам две деца и вече се усещам, че им меля непрекъснато - като една бъдеща Елена Сергеевна (смях).

АНГЕЛИНА СЛАВОВА: Пламена направи и боядиса сама целия декор. Казвам го това, защото досега не съм ... (бурни аплодисменти). Не, казвам го сериозно.

МАРТИН КИСЕЛОВ: В помощ на актьорите е.

АНГЕЛИНА СЛАВОВА: Разбира се. Това е впечатляващо. През всичките години, откакто работя, сценографът дава проектите си и има изпълнители. Тук това, което тя предложи, го свърши сама.

РЕПЛИКА: За следващото представление й помогнете малко.

АНГЕЛИНА СЛАВОВА: Ние й помагаме, редим заедно, но това беше впечатляващо.

МАРТИН КИСЕЛОВ: И страшно много неща са ръчна изработка - това е телефон, който е облепен.

АНГЕЛИНА СЛАВОВА: Всичко е облепено и се събира в такова пакетче (показва с ръце).

МАРТИН КИСЕЛОВ: Оттук в музея, дето се казва, но не го казвайте на Пламена, защото е страшно скромна (аплодисменти).

ВАСИЛКА БУМБАРОВА: Ако нямате други въпроси, да приключваме... Да благодарим на г-жа Разумовская и на всички за прекрасната вечер, и довиждане.

Сезон 2011 - 2012







Франкенщайн

текст: Ани Васева, Боян Манчев




Творчески състав

режисьор - Ани Васева
драматург - Боян Манчев
критик - Моника Вакарелова
художник - Аглика Терзиева
графично оформление - Георги Шаров
художник на костюмите - Майтия Цибулка
участват: Петър Генков, Леонид Йовчев, Екатерина Стоянова
фотография - Георги Димитров









ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ

24.02.2012


РАДА БАЛАРЕВА: Здравейте, добре дошли на всички. Това е нашата поредна премиера. Както забелязвате, напоследък имаме свръхпроизводство, но това ни прави щастливи - цялата тази продукция е в паралелна програма. Което означава, че „Сфумато“ категорично затвърди позицията си на място, където младите режисьори намират убежище. Това е нишата, това е заслонът, укритието, покритието... и каквото искате още, за тези хора, които искат да работят свой, различен театър. Един техен представител тази вечер има премиера - Ани Васева. Познавате я много добре, тъй като тя не за пръв път представя своите неща в „Сфумато“. И не само, защото е бивша студентка на Иван Добчев, а вече и като професионален творец, тя е едно от младите лица на кръга „Сфумато“. В тандем с Боян Манчев, който също вече би трябвало да ви е познат - те се утвърдиха като творческа двойка. Бояне, как да наречем вашето ново произведение? Думите „авторски проект“ никога не са били достатъчно точни.

БОЯН МАНЧЕВ: Бихме могли да го наречем „творба“.

РАДА БАЛАРЕВА: „Творба“, просто „творба“. Добре. На френски се употребява думата „création“ - за произведение, което не е интерпретация на съществуващ текст, а е създадено по различни текстове или е оригинален текст, вдъхновен от други. Ето, случаят е такъв. И, както виждате, Боян Манчев с всичките си образования също не може да намери друга дума, освен „творба“. Значи, това е „Франкенщайн“, текст: Ани Васева и Боян Манчев, режисьор - Ани Васева, драматург - Боян Манчев, художник - Аглика Терзиева, художник на костюмите - Майтия Цибулка... Ани, ще те помоля да представиш Аглика и Майтия, защото за нашата аудитория те не са познати имена. А иначе, прословутият актьорски екип (смее се) на Ани Васева отново е на линия, същият от предишния спектакъл „Пиеса за умиране”: Петър Генков, Леонид Йовчев и Екатерина Стоянова. Тук присъства още един член на екипа - Моника, която е обявена като критик на постановката. Това е любопитен анонс, досега аз лично не съм го срещала в постановъчните екипи, така че ще бъде любопитно да разберем какво означава. И така, давам думата на Ани и Боян.

АНИ ВАСЕВА: Трябва да започна задължително с връщането на комплимента на „Сфумато“. Първо на първо, няма как на друго място да се репетира толкова дълго - ние репетирахме три месеца в часове, които бяха удобни и възможни, т.е. една свръхинтензивна работа, развлачена максимално във времето, което позволява да се правят всякакви експерименти - да се започнат някакви неща, да се доведат до край, после да се отхвърли всичко и да се започне наново. Това, естествено, означава, че актьорите не са си пестили усилията, времето и труда... Продължавайки нататък с екипа (понеже стигнахме до Моника Вакарелова, която в момента е с нас), решихме да си позволим още един лукс - много луксозно е това представление (смях) - да поканим човек, чиято основна задача е да ни дава обратна връзка под формата на текстове, защото преди това, когато работихме върху „Пиеса за умиране“, тя написа един, според нас, много интересен текст, който тогава постфактум - след като представлението беше излязло, ни даде много интересна интерпретация на това, което вече бяхме направили - друга перспектива, други възможности, за да се продължи работата върху него. Решихме да включим това в самия процес на правене на представлението, т.е. да има критик в действие, да има човек, който може много добре и интересно да работи с образи, с фигури, да прави сложни връзки и т.н. Тоест този човек да бъде включен вътре в процеса като през цялото време ни дава външна за нас - тези, които сме съвсем вътре в процеса, въпреки че ние и нея въвлякохме, разбира се - странична перспектива, която през цялото време да разширява и да обогатява полето, в което работим, да дава нови тласъци в нови посоки на работата по представлението. А относно другите членове на екипа - Аглика Терзиева в случая е сценограф, тя беше сценограф и на „Пиеса за умиране“, но в действителност Аглика е илюстратор и аниматор, т.е. идва от съвсем друго поле, което пък й дава, т.е. не на нея, а на нас в съвместната ни работа, ни дава поглед, който не е класически театрален, т.е. работи с пространството и образа по съвсем друг начин. Това за нас е много добре, защото ни позволява да излезем от някаква конвенция, която иначе много лесно би ни подхлъзнала в нещо вече отъпкано и познато, просто защото така си свикнал. Майтия Цибулка е чилийска дизайнерка, с която работим дистанционно, т.е. говорим си, пращаме си скици, шием си тук костюмите. Аз работих с нея по едно друго представление вече. Тя имаше един период - преди няколко години беше изпаднала в ъндърграунда, което за настоящото представление ни свърши много добра работа, т.е. върнахме я малко назад в по-стари нейни неща и периоди. Работим със същия актьорски екип поради простата причина, че „Франкенщайн“ е в някакъв смисъл следващата стъпка и следващата фаза на „Пиеса за умиране“. Защото в съвместната си работа по „Пиеса за умиране“, първо, открихме, че работим прекрасно - това са абсолютно изключителни актьори, чудовища сами по себе си, с тях само чудовищни неща могат да се правят, пък ако се правят добре и като хората... Та в съвместната си работа по „Пиеса за умиране“ започнахме да ровим именно в темата за чудовищата - какво е това ново тяло, как се прави, какво е активна и инертна материя, органична и неорганична, т.е. къде се плъзга ръба между двете. Това бяха неща, които някак си ги засегнахме по пътя си в „Пиеса за умиране“, а тук си ги поставихме вече като конкретна цел - в тези луксозни условия, в които работихме, а именно три месеца абсолютно спокойно и свободно... Сега, винаги е трудно да се каже „докрай“, защото и още три месеца не бихме се спрели да работим и да направим нещо съвсем друго, но на този етап това е финалната точка, до която добутахме „Франкенщайн“. И естествено - ключов член на екипа - Боян Манчев, който мисля, че няма нужда от представяне. С него по същия начин работихме и върху „Пиеса за умиране“ - върху текста, но не само върху текста, защото неговата функция не е само да пишем заедно текстове. Той е драматург на спектакъла в истинския смисъл на думата, т.е. не това, до което е сведена функцията на драматурга в българските театри - някаква полуадминистративно неясна длъжност, а човек, който работи върху структурата на спектакъла, върху словото и въобще върху довеждането й до някакъв краен вид.









БОЯН МАНЧЕВ: Ето, аз съм донесъл тук двете книжки на Мери Шели, която, както знаете, е написала този прословут готически роман на осемнайсет години, т.е. много по-млада дори от най-младите членове на екипа, дори от Моника, която е най-младата. Обстоятелствата при написването са много интересни, въобще около цялата тази история с Франкенщайн има една такава мрачна аура, много любопитна, за която нямаме време да ви разкажем. Но може би по-нататък ще направим нещо като семинар, нещо такова по-обстойно, в което ще разкажем тези истории. Но така или иначе вие всички знаете този роман на Мери Шели, написан в началото на деветнайсети век по време на едно състезание с нейния съпруг или любовник - Пърси Биш Шели, и лорд Байрон. Тя написва този роман, в който за пръв път се появява в модерната литература този мит, модерен мит за създаването на нов човек чрез науката, чрез новите средства на науката, на техниката. И, разбира се, този модерен мит е единствено пеработка на много, така, същностни за всяка култура митове, а именно сътворяването на човека, митовете за сътворяването на същество, които съществуват както в еврейската, християнската, гръцката култура, така и в мистиката. Нека да помислим не само за сътворяването на Адам и Ева от глина, но да помислим за митичната Лилит или пък за митичната Пандора, която е много важна за нас. И ето този мит по някакъв начин ни заинтригува с това, че този въпрос за създаването на новото тяло, за творбата в този много силен смисъл, присъстваше в работата на Ани Васева от много дълго време. И ние съвсем целенасочено и съзнателно решихме да работим с Франкенщайн, но - това мисля, че е важно - не с познатия ни медиен, холивудски образ на Франкенщайн или на чудовището с огромно чело и разкривено лице - образ, който е създаден през трийсетте години на миналия век. Това е първата сценична интерпретация на романа, в която прочутият Борис Карлов се появява като едно огромно чудовище и оттогава този образ става стереотипен. Ние искахме да се върнем не към тези познати ни масово културни интерпретации, а да се върнем към самия оригинал. А оригиналът, разбира се, е един готически, просвещенски роман, романтически роман, в който именно се мисли проблематиката на новото същество или дори, ако щете, на новия човек, която е много устойчива в цялата философия на модерността. Много интересно е, че това чудовище, което създава доктор Франкенщайн - чудовището е безименно, то не се казва Франкенщайн, но често пъти, някак си метонимично, ние наричаме чудовището Франкенщайн. Та това безименно чудовище, не изглежда така, както го описва масовата култура - киноиндустрията, то изглежда много красиво, само че е ужасяващо, защото има жълти очи. Ужасяващо е, разбира се, и това, че то е между живота и смъртта, то е на някаква граница и именно тази граница нас ни интересуваше по две причини: първо, защото днес ние живеем в една ситуация, в която знаем, че науката е на път да трансформира човека по всевъзможни начини, не само чрез биотехнологии, но изобщо чрез биополитически някакви манипулации на нашето общество, които може би създават един нов човек. Ето, аз имам едни бивши студенти, които отидоха в Утрехт в някакви секретни институти на НАТО да се занимават с такива софтуери, и мен направо тръпки ме побиват от това, и то едни от най-добрите ми студенти. Това е по-злободневната страна. Но може би по-важната за нас страна е, че в тази проблематика на чудовището и сътворяването на нов живот ние виждахме и една много силна метафора на самия театър. Метафора на театъра, доколкото в класическата трагедия фигурата на чудовищното е централна. Тя е в някакъв смисъл въртопа, около който се върти целият трагически сюжет, трагическата фабула. Има един много прочут стих в Софокъловата „Антигона“, където се казва: чудни са всички неща, но най-чудно между тях е човекът. Само че, гръцката дума, която обозначава това чудно същество, по-скоро означава чудовищно. Значи, на света има много чудовищни неща, но най-чудовищно, най-ужасно от тях е човекът. Това казва Софокъл и по някакъв начин това казва целият театър. Театърът мисли човека не като някакво банално създание, което ни е познато от образа в огледалото и образа на близките ни, но той го мисли с безпокойство като едно създание, което е неясно, което е опасно, което е ужасяващо по някакъв начин и може би ужасено. И именно това раздвояване между чудовищността на творението, но и също така на създателя, беше отправната точка на работата с текста. Може би това, което е редно също да кажем, преди да приключим с това встъпление, е, че всъщност текстът, с който ще се сблъскате, няма нищо общо с романа на Мери Шели, освен някаква най-обща структура, защото от този роман ние сме взели само два параграфа от по четири реда и те описват природни картини. Това, което най-много ме фасцинира в романа, беше образът на ледовете, на айсбергите... неясно защо чудовището се носи сред тях...

РЕПЛИКА: На плаката.

БОЯН МАНЧЕВ: Да, точно така. Това е снимка от Аляска, между другото, която нашият графичен дизайнер е направил лично и я използва за своя плакат. Беше много странно, имаше тук някаква магия в цялата тази работа, защото точно докато те работеха по „Франкенщайн" - аз, за жалост, трябваше да преподавам в Берлин голяма част от времето - се разрази най-страховитата зима. Така че може би Ани Васева трябва да носи отговорност за това... Сега също е много странно, че пред премиерата снегът започва да се топи. Текстът, разбира се, сме написали ние двамата и в него ние може би на по-късен етап ще рискуваме с едно подзаглавие, тъй като това, което не споменаха, е важно: „Франкенщайн“ носи и заглавието „Новият Прометей“. Новият Прометей е титанът, който открадва огъня от боговете и го дава на хората. Ние по-скоро бихме нарекли нашия „Франкенщайн“ - „Новата Пандора“. Защото, може би си спомняте Пандора, която е известна най-вече с кутията на Пандора. Това всъщност е била делва, в която са скрити всички злини на света. Но тази Пандора, античната Пандора е създадена от боговете по поръчка на Зевс, именно за да накаже хората за престъплението на Прометей, за открадването на огъня. И Пандора според митовете, според Хезиод най-малкото, е първата жена. Тя е изкуствено създадено същество - първата смъртна жена, пардон, не е божество. Тя е създадена точно като Адам и Ева от кал и е изпратена, за да съблазни хората, малко като Ева, и тя отваря делвата със злините. Тоест тя е едно техническо създание, тя по някакъв начин е чудовище, въпреки че е много красива, привлекателна, съблазнителна. И по някакъв начин този мит беше по-интересен и по-вдъхновяващ за нас, отколкото тази донякъде готическо-сантиментална история на Мери Шели за изоставеното самотно чудовище.

АНИ ВАСЕВА: Да, и през тази Пандора се откри някаква почти безкрайна поредица от двойници. Защото както доктор Франкенщайн и неговото създание са някакъв вид двойници - геният и неговата тъмна половина, така и Пандора е вид двойник на чудовището, бивайки по същия начин изкуствено създадена от мъртва материя. Така и в мита за Прометей - титанът, който е интелигентен, буден, вижда в бъдещето, Епиметей е неговия тъп двойник, този с главата, гледаща назад. Пандора влиза в двойка, тя се жени за Епиметей, т.е. оттам нататък те почват да се удвояват вътре помежду си и то става почти безкрайно. Ние сме я експлоатирали донякъде нечестно, в смисъл че сме я насилили тази двоичност... В някакъв смисъл тя е основата на това, върху което работим, защото както са вътре мъртвото и живото, органичното и неорганичното, техниката - геният и неговата техника, и обратното - техниката с нейния гений...

БОЯН МАНЧЕВ: Творецът и творението.

АНИ ВАСЕВА: Да, нашият текст, както ще видите, не е пиеса в класическия смисъл на думата, т.е. няма един сюжет, който се развива от точка А до точка Б с едни стабилни персонажи, които преминават през някакви неща и се променят или остават същите, или каквото и да е... Боян по едно време имаше предложение да кръстим жанра (обръща се към Боян Манчев): кажи го ти, да не го объркам.

БОЯН МАНЧЕВ: Театрална оратория. Аз го нарекох театрална оратория, защото не става дума за репертоарен театър, няма изчистени персонажи. Сутринта видях Ани и Лео по една телевизия, където водещата беше изненадана, че няма персонажи, но това в един съвременен театър не е нещо толкова изненадващо. По-скоро интересното и манифестното в този опит на Ани е това, че се показва някакъв не толкова сюжет, не някаква история, която се появява там като протеза на смисъла, а се появява един много изчистен, много оголен смисъл, който е скандиран - скандиран в буквалния смисъл на думата. И оттам ми хрумна това понятие театрална оратория. Защото, знаете, че ораторията, за разлика от операта, обикновено не се базира на разиграване на сюжет, а на едно изпълнение, обикновено музикално - ораторията е музикален жанр, което обаче представя сюжет през музиката, през речетативите, през функцията точно на оратора. Това е много интересно, защото операта възниква заедно с ораторията в началото на седемнайсети век. Джакопо Пери и Клаудио Монтеверди спорят за авторството на двата жанра. И е много интересно, че те са вярвали, че възкресяват класическия и античния театър. Те не са искали да правят музикални жанрове. Те просто са вярвали, че античната трагедия се е пеела и поради това са измислили този музикален театър. И в някакъв смисъл това, което прави Ани - аз мисля, че тя тук изчиства своя метод, е връщане точно към този начален импулс на театъра, който и ренесансовите композитори са се опитвали да открият. Тя ме нарече реален драматург, но аз за жалост трябваше да се занимавам в рамките на последния месец повече с моите разглезени, гениални студенти в Берлин, които имат много по-добри условия, за жалост и от цялото „Сфумато“, за дипломните си работи даже...

РЕПЛИКА: Абсолютно сигурно.

БОЯН МАНЧЕВ: Да, но пък това, което се прави тук, е на много, много по-високо ниво, така че може без никакви комплекси да гледаме тази работа. И в този смисъл мога да кажа, че манифестно е именно изчистването на този много силен скандиращ елемент в текста, който се появяваше вече в „Пиеса за умиране“. Вашият колега Виолета Дечева го нарече нов необрехтов момент у Ани Васева. Иван Добчев миналия път говореше за артоянския момент, но го има и този брехтов момент - на дистанцията, която минава през хора. Тук, мисля си, че тези две неща са слети, т.е. има нещо от хора, от античния хор, но още и от брехтовата епическа фигура на хора и сливането на този хор с персонажите - с тази двойка или двойници, или близнаци, на твореца и творението, на гения и чудовището.

АНИ ВАСЕВА: Друг интересен факт, свързан отново с гения и чудовището, е, че по някакъв начин нашият текст и съответно нашето представление е много по-свързано със самата Мери Шели и с цялата история около...

БОЯН МАНЧЕВ: Създаването на...

АНИ ВАСЕВА: ... да, Байрон, Пърси Биш Шели и въобще цялата тази история. Тя е готическа по начина, по който си е създала сама своята митология, но въпреки това вътре в самата си действителност е не по-малко ужасяваща, т.е. фактът, че те сами са си предизвиквали всякакви особени, истерични и прочие състояния, че са си влизали в кошмарите едно към едно... Искам да кажа, че това е съзнателно направено, но не го прави по-малко реално. И някак си романът на Мери Шели е до някаква степен леко скучен и малко повече просвещенски, отколкото романтически, сравнявайки го със собствената й съдба и със съдбата на цялата група. В този смисъл и четиримата - романът е написан в една вила, в която се събират Мери Шели, Пърси Биш Шели, Байрон и доктор Полидори и си правят своеобразно състезание за писане на страшни истории...

БОЯН МАНЧЕВ: На Женевското езеро.

АНИ ВАСЕВА: На Женевското езеро... Историите, които измислят и които влизат след това в техните книги, са до голяма степен свързани с факти от биографията им. Както това, което се твърди, че първата западноевропейска вампирска история - историята, написана от Полидори в тази вила, е свързана с някакви негови собствени фобии с кръв и т.н., така и „Франкенщайн“ е свързан с обсесията на Мери Шели с поредицата от нейни деца, които умират. Искам да кажа, че има абсолютно реални факти, с които се занимават, които възпаляват образите в книгата.

БОЯН МАНЧЕВ: Мери Шели загубва първото си дете, ако не греша, шест месеца преди да напише книгата, т.е. има тази като че ли идея за възраждане на мъртвото тяло. И това е някаква травма, която минава през целия й живот. Тя загубва повечето от децата си, мисля че само едно оцелява. А това, за което разказва Ани, е факта, че романтическите поети, както знаете, експериментират именно с чудовищността на живота, опитват се да докарат живото до някаква граница, до някакво изстъпление - и нашите романтически поети Ботев, Яворов, мисля, че са вървяли в тази линия. Пърси Шели заедно с доведената сестра на Мери са си правили някакви сеанси с разказване на страшни истории - въобразяване на ужаса до момент, в който изпадат в някакво истерично състояние и не могат да понесат повече собствения си ужас, т.е. това гледане в ужаса, в непознатото, стои в основата на този роман и ни привлече към него.

РАДА БАЛАРЕВА: След тези изчерпателни - дълбоко по същество, изказвания на създателите на това произведение аз имам един първи въпрос: с напълно готов текст ли започнахте да работите, с тази група конкретно?

АНИ ВАСЕВА: Не. Както и в „Пиеса за умиране“, текстът се движеше успоредно с представлението, и то се движеше буквално до онзи ден.

РАДА БАЛАРЕВА: Актьорите вземат ли някакво участие?

АНИ ВАСЕВА: В изработката на текста?

РАДА БАЛАРЕВА: Да.

АНИ ВАСЕВА: Не, но страдат от това, че им се променят нещата (смях).

РУМЕН СПАСОВ (auditorium.art.bg): Наличието на критик в екипа е в някакъв смисъл критика към критиката. Така ли да го възприемаме?

БОЯН МАНЧЕВ: Не.

АНИ ВАСЕВА: Не, просто искахме да вкараме критиката вътре в процеса на създаването на спектакъла. Обикновено това е нещо, което получаваш, след като нещото е повече или по-малко завършено. На нас ни се искаше това да действа вътре в самия процес.

БОЯН МАНЧЕВ: Но тук и самото понятие „критик“ е малко проблематично. Ние поканихме Моника, която аз познавам от една магистърска програма на Софийския университет - тя вече е докторант и блестящ млад учен, защото много интересно реагираше и пишеше за „Пиеса за умиране“. Това не е театрална критика, тя не е театрален критик и вероятно не може да пише театрална критика. Това е по-скоро реакция, и на философските пластове на текста, и на драматургичните му елементи. Тя има един много своеобразен почерк и може би тези текстове ще се появят. В този смисъл тя по никакъв начин не навлиза във вашето поле. Тук по-скоро има проблем с дефиниране на роли. В този театър е много ясно, че има един основен творец, и това е Ани Васева, и ние по някакъв начин помагаме в различни неща и е трудно да си определим функция. Аз също не бих се нарекъл драматург. Нали знаете, на запад използват това ужасно нещо critic of support. Аз никога не бих нарекъл Моника „critic of support“, защото „support“ звучи като нещо, на което се облягаш. Това беше само опит да положим проблематиката в някакъв по-широк контекст.

РУМЕН СПАСОВ: Тоест това е едно общо хуманитаристично пространство. Но дали не се губи... има ли конфликти във вашата постановка, героите по какъв начин спорят? Това ми е единия въпрос, и другия: вие говорите за оратория, но виждам, че тук липсва композитор. Това значи ли, че актьорите говорят напевно, както Омир е произнасял своите поеми? Нещо такова интересно ли се случва?

АНИ ВАСЕВА: Да започнем отзад напред с отговорите на въпросите: няма композитор, но сме работили изключително много с гласовете на актьорите и със словото, и по друг начин със звука - без музика, но със звук. А за... (кратка пауза).

БОЯН МАНЧЕВ: За конфликта мога ли аз да говоря?

АНИ ВАСЕВА: Да.

БОЯН МАНЧЕВ: Това е изключително важно. Много преди да познавам Ани, съм се занимавал с този въпрос: възможна ли е изобщо литература без конфликт, възможен ли е театър без конфликт, възможно ли е повествование без конфликт. Това е изключително интересен въпрос, т.е. конфликтът само сблъсък ли е? Хайде да не е театрален текст, но примерно в „Малкият принц“ - много странна книга, има ли конфликт, няма ли конфликт, всички ли са приятели, защо тогава има развитие това действие? Ето, тези въпроси за мен бяха много интересни и точно в този прочит на романа ние решихме да избегнем капана на лесния конфликт, който става при Мери Шели. Там лесният конфликт е в смисъл, че чудовището се оказва един просвещенски персонаж. То е малко като Петкан на Дефо: то не е разбрано от хората, пък то прочита книги, след това то е чувствително, но защото има грозно лице е някак си отхвърлено от обществото - има този в някакъв смисъл банален конфликт за XVIII век. А при нас по-скоро ставаше дума за конфликт, който е в някакъв смисъл вътрешен на самия субект, т.е. че той, като че ли в това престъпване, да не казвам престъпление - то е престъпване или дори изстъпване на себе си, той вече прескача някакви граници, което именно в класическия гръцки смисъл на трагедията е конфликт... И в самия акт на сътворяването на това чудовище, който не е божествен акт - това е неясен акт на сътворяване, вече има конфликт, който дестабилизира цялата структура. В този смисъл ние няма да видим персонажи - има ги, но то е много особено направено: съществува напрежение, което е тласкано от това ексесивно желание да се върви напред, има един персонаж, който се разпада на двойки и който като че ли желае сам себе си, но желанието пропада, което поражда драма, поражда конфликт, т.е. има конфликт, но не е този банален драматургичен конфликт. Може би е нещо от това, което вие казахте - връща към архаичната идея за театър... По втория въпрос: според мен това е особено интересно в работата на Ани и аз нямам абсолютно никакъв принос. Аз я познавам от 6-7 години и тя твърдеше, че е музикален инвалид, въпреки че е внучка на певица. Обаче има една изумително прецизна работа с гласовете и много хора, точно от музикалните среди, са ми казвали, че тук има нещо изключително музикално. Ани направи една радиопиеса с Асен Аврамов, където те си помагаха взаимно и в това отношение тя се получи много добре.

РАДА БАЛАРЕВА: Въпроси?

ЛЮДМИЛА ДИМОВА: Нещо за работата ви с актьорите - пред какви предизвикателства се изправихте?

АНИ ВАСЕВА: При нас хубавото е това, че вече познавайки се толкова добре - отдавна сме минали прага на това, когато си обясняваме за какво сме се събрали, какво правим, как го правим, т.е. можем конкретно да се заемем със самата работа и с преборването на конкретиката на тази тема. Хвърлянето в представлението е изключително тежко физически, както и в предишното, и понеже, за разлика пък от предишното, се изисква страхотна прецизност, това беше вече въпрос на дисциплина и на самодисциплина: репетиция, репетиция, репетиция. Да се докара всичко до такова - не можем да кажем съвършенство, разбира се, но да се докара до там, че тия сложни конструкции, които заедно сме изработили, да могат всеки път да се възстановяват без грешки. Това беше нещо уникално за нас, защото „Пиеса за умиране“ беше едно много разпищолено представление. Това, обратно, е събрано и фокусирано, и от актьорска гледна точка е много по-трудно за издържане. Вместо да се поддаваш на импулса да се пускаш по енергията, трябва през цялото време да го фокусираш, концентрираш и канализираш, и да не го пускаш в нито един момент да кривне някъде встрани. Преди много ни харесваше именно да се разпищолваме, да се мажем напред-назад (смях), сега трябваше да се посъберем малко.

БОЯН МАНЧЕВ: Това е много интересно, защото в самата идея на представлението има този момент на изстъпването - престъпване, изстъпване, а при тях има някаква огромна енергия на фокусирането и на сдържането - да не се престъпва някаква граница. Вие ще видите, те са изключително отстранени и силно фиксирани, т.е. има изключителна прецизност, но с минималистични средства. Ани е много близко до някои търсения в съвременния европейски театър, аз бих ги нарекъл минималистични в техника, съвършенство на техниката, но не на всички техники, не в създаването на такава една тотална творба на изкуството - музика, светлини, Жан-Мишел Жар. В този смисъл то е много интересно, защото това съвършенство на техниката е свързано точно с проблема за виртуозността на творението.

ЛЮДМИЛА ДИМОВА: Съдържанието определя ли стила на работа?

АНИ ВАСЕВА: Да, то е директно свързано. През тези три месеца на нашата работа с текста имаше огромни пасажи, корпуси и масиви, които отпаднаха, но една от пътеките, която седи вътре имплицитно, но не е останала в напълно развития си вид, е темата за виртуоза, за гения, който вече няма нужда от посредник - няма разлика между гений и техника.

БОЯН МАНЧЕВ: Един от любимите ми персонажи, с който се занимавахме - това беше моя обсесия, беше Glenn Gould. И за голямо съжаление на нашия критик, режисьорът ликвидира един голям отрязък, който може би някой ден ще използва някъде, кой знае. Glenn Gould казва: „Тялото Glenn Gould изчезна, остана само Бах и пианото“. Няма нужда от Glenn Gould, това е виртуозът, това е чудовището. Музиката се слива с пианото и творецът изчезва. Тази идея за виртуоза е много интересна за нас... Тя също се изличава, съответно.

ВЪПРОС: А до „Фауст“ стигнахте ли?

БОЯН МАНЧЕВ: „Фауст“, да (смях)... но така ще трябва да направим една ревизия на световната литература и култура.

РАДА БАЛАРЕВА: Мисля, че Ани и Боян достатъчно наостриха любопитството на всички ни - разшириха го максимално, както казва Боян, и сега остава да им пожелаем на добър час и да гледаме спектакъла.

Сезон 2011 - 2012

Стъклената менажерия

от Тенеси Уилямс


Творчески състав

постановка - Григор Антонов
сценография - Ванина Гелева
музика - Христо Намлиев

участват: Радина Кърджилова, Росица Александрова, Тодор Кайков и Тони Минасян

фотограф - Симон Варсано









ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ

ТР „Сфумато“
09.02.2012


РАДА БАЛАРЕВА: Добър вечер, започваме. Както виждате, днес водещите на пресконференцията са в доста, бих казала, богат състав. Позволете ми тази волност да отбележа първо присъствието на Константин Илиев, защото това за нас е винаги много приятно. Той в случая не се явява като автор, а като драматург на Пазарджишкия театър, представляван от неговия директор Владлен Александров. Те са предложили на Маргарита и Иван да направим заедно този проект „Стъклената менажерия“. Разбира се, най-важният човек, който присъства тук... и на когото му звъни в момента телефонът, е Григор Антонов - режисьор на спектакъла. Той е поканил следния екип: Радина Кърджилова - млада актриса, това ще е нейната първа роля на сцената на Театрална работилница „Сфумато“, доколкото ми е известно и в Пазарджишкия театър й е първата роля; Росица Александрова - познавате я много добре, водеща актриса на Пазарджишкия театър; такъв е и Тодор Кайков - един от водещите актьори, и младият Тони Минасян... Сценография - Ванина Гелева, музика - Христо Намлиев, и фотограф - Симон Варсано. Искам да ви кажа, че това е особен проект за „Сфумато“. Той е стъпил върху една от възможно най-класическите пиеси на съвременния американски театър и това, предполагам, е избор на режисьора за пиеса, която много му харесва. Дали е точно така или просто е видял във въображението си някакви артисти и си е казал: ето тази пиеса искам да я направя заради този актьор, това моля да ни каже Гришата като начало.






ГРИГОР АНТОНОВ: Избрах този текст, просто защото се влюбих в него, защото ми харесва много. Текстът е уникален. Мисля, че сега, днес, този текст има много вярно, адекватно, силно звучене. Общо взето времето, в което се развива действието в пиесата - знаете, че това е Голямата депресия, трийсетте години в Щатите - е време на криза, в което така или иначе и ние живеем в момента. И мисля, че има голяма доза припокриване на ситуациите, като се вземе предвид, че кризата не е само икономическа, а е криза на ценностите по принцип - голяма криза: криза на духа, на ценностите. Текстът на Тенеси Уилямс седи много сурово и поставя един много краен въпрос, който и кризата поставя, и това е какво да правим оттук нататък, как да продължим оттук нататък, какво да изберем, накъде да тръгнем. Горе-долу това е.

РАДА БАЛАРЕВА: Г-н Илиев, бихте ли казали как ви звучи „Стъклената менажерия“ в репертоара на вашия театър и как според вас би звучал в нерепертоарния сфуматовски афиш.

КОНСТАНТИН ИЛИЕВ: Тенеси Уилямс няма как да не звучи добре - точно толкова, колкото хубаво звучи и Чехов в репертоара на един театър. За съжаление и двете имена са не толкова чести. Известно е, даже сме го сложили тук в програмата, че на въпроса: кой писател ви е повлиял най-много, Тенеси Уилямс отговаря трикратно с Чехов - и като драматург, и като белетрист, и във всяко друго отношение. Тук може да се извади заключението, че този, който се захваща с Тенеси Уилямс, би трябвало да може да прави Чехов, а това май че е най-трудният автор за българския театър. Като погледнем назад, на пръсти се броят сполучливите спектакли по текстове на този драматург. Аз лично имам пристрастие, без да имам нещо общо с Тенеси Уилямс, нито се опитвам да се меря с когото и да било, но винаги така ми е предизвикателство и радост една такава пиеса на автор, който работи в това направление на театъра. Така че с пълно убеждение заглавието беше включено в репертоара на театъра. Сега ще видим какъв ще бъде резултатът. Да се надяваме, че публиката ще го хареса. Нямам какво да кажа повече.

РАДА БАЛАРЕВА: Имаше и втори въпрос от моя страна.

КОНСТАНТИН ИЛИЕВ: Да, кое?

РАДА БАЛАРЕВА: Как би звучал...?

КОНСТАНТИН ИЛИЕВ: А, виж, тук малко трудно... не е за мен въпросът, така че аз мога да имам мнение, но...

РАДА БАЛАРЕВА: Това беше провокация от моя страна.

КОНСТАНТИН ИЛИЕВ: Да, да.

РАДА БАЛАРЕВА: Добре, Иван Добчев ще отговори на него, но първо да дадем на гостите все пак думата, на Владлен Александров - директор на театъра. Как, Гришата ли ви предложи заглавието, вие ли мислехте за това заглавие, как стана?








ВЛАДЛЕН АЛЕКСАНДРОВ: Добър вечер на всички. Гришата е работил вече при нас, той донякъде е пазарджиклия - свързан e с нашия град. Вече прави един спектакъл преди години - „Вампир“ на Страшимиров, и водейки разговор за втора постановка, ми се искаше да има подобна посока, която диктува Тенеси Уилямс. Той се спря на това заглавие. На мен също много ми харесва пиесата - гледал съм я в различни варианти, чел съм я много пъти, дори самият съм проявявал желание преди години да я правя, и си мисля, че подобно заглавие ни е крайно необходимо днес. Гришата говори за кризите. Според мен кризата не е толкова финансова, колкото духовна, и в хода на сглобяването на проекта - подбиране на актьори, екип за работа, възникна идеята да го направим, ако можем, с Театрална работилница „Сфумато“, за което аз безкрайно съм благодарен на Маргарита Младенова и Иван Добчев, че дадоха възможност на това нещо да се роди тук. Иначе при този сборен екип много трудно щеше да се репетира и въобще да се роди подобно представление. Категорично смятам, че те дават шанс на нашия театър да изживее някакво свое ново начало оттук нататък. Вярвам че хората, които са наблюдавали последните години работата на Пазарджишкия театър, схващат линията, която под някаква форма продължаваме от предишни наши постановки с този спектакъл, и искрено се радвам, че и Радина се съгласи, и младият Тони Минасян... познавате Росица и Тошко Кайков... Пак казвам - благодарение на огромната ръка, която протегнаха Иван и Грети, се роди това представление. За нас е изключителна привилегия и чест, че имаме възможност да реализираме заедно този проект и той да се играе на сцената на Театрална работилница „Сфумато“. Още един път им благодаря безкрайно.

РАДА БАЛАРЕВА: Ще помоля Владлен да добави една подробност, един детайл, който ми се струва, че ще бъде интересен за вас журналистите - срещата на Росица Александрова с тази пиеса не е първа.

ВЛАДЛЕН АЛЕКСАНДРОВ: Тя преди петнайсет-шестнайсет години изигра ролята на Лора в едно също много добро представление на тогава съществуващия Държавен пътуващ театър. Красимир Спасов направи едно представление, което се игра дълги години. То имаше награди, селекции за „Аскеер“ или „Икар“, забравил съм вече, и така се случи в нейната биография - тук решението е изцяло на Гришата - тогава е играла дъщерята, сега играе майката. Дай боже да има някакъв знак в тази цялата работа. Това е.

...

РАДА БАЛАРЕВА: Да използваме пресконференцията, за да кажем какво предстои: следващата ни премиера е съвсем предстояща - казва се „Франкенщайн“ на Ани Васева. Иване, заповядай.

ИВАН ДОБЧЕВ: При нас в последно време се струпаха толкова много неща, че просто не можехме да намерим място за всички тук в театъра. Работи Николай Ламбрев, който прави „Кланица“ по Мрожек, работи младият Киселов, Мартин Киселов, който прави пиесата „Скъпа Елена Сергеевна“ на Разумовская, доста стара пиеса. Той е решил, че днес може да бъде прочетена по един неочакван начин и да бъде актуална за нашите млади - за нашите хора, които имат тези проблеми. Това е текущото репетиционно състояние на театъра. Знаете, че кризата, за която вече се говорят какви ли не баналности, по най-банален начин продължава обаче да съществува и реакциите на хората, които се занимават с театър, които го управляват, също не са оригинални, те всички са банални. Знаем че няма пари, режат се пари, и „Сфумато“ има проблем с това, че нямаме пари за големи програми. Това ни принуждава да се занимаваме с ателиета. До края на сезона ще направим едно ателие, което ще бъде по новия роман на Георги Господинов „Физика на тъгата“, и есента ще направим още едно ателие по същия този роман. Около него сме намерили някаква тема, с която ще се занимаваме малка група актьори, с перспективата от всичко това да изтече нещо, да се случи нещо, да се получи някакъв спектакъл или да е някаква чернова на този спектакъл... При всички положения, ако сте чели нашето интервю в „Култура“, ние искаме да направим една редукция, една ревизия на нашите основни програми и да излъчим много ярко съвременното - какво става днес с човека, какво става днес с хората, които идват на нашите спектакли. Занимаваме се с проблеми, с които те могат непосредствено без преводач да се справят, веднага да се припознаят... Знаете голямата новина, че ние сме приети в Асоциацията на европейските театри - едно много престижно място, където не се влиза лесно. Това се дължи на двайсет и две годишната биография и имидж, който „Сфумато“ си е създал в Европа сред европейските театрали. Авторитети и почетни членове на тази асоциация са ни предложили и са ни приели. Между другото Маргарита Младенова сега отиде на среща, първа, на която сме поканени, след което ще има нова среща през май в Солун. Там ние ще представим наши програми и те ще влязат в дневния ред на Асоциацията. Говорили сме вече на тези пресконференции за предложенията и нещата, които трябва да станат във Франция. Имаме предложение да правим „Мъртви души“ и нашият Гогол заедно с новия френски спектакъл да образуват една програма, която да има своите маршрути във Франция. Имаме обещаващи контакти с американци - с американски театър, с американската шекспирова асоциация, където имаме предложение да правим ателиета, американци да правят ателиета тук, да има размяна на млади актьори, които да отидат да работят там, да участват в техни ателиета, техни програми. Предложения да гостуват спектакли на „Сфумато“ в Америка в тяхната мрежа. И ако това се случи наистина, то ще бъде голямото откриване на Америка за българския театър, защото засега българският театър там се представя само пред българската емиграция. Това са програми и проекти, някои от които отиват до 2015 година, и през всичкото това време, разбира се, ние ще продължаваме да работим и да се надяваме на по-добри икономически условия.

РАДА БАЛАРЕВА: Драматичен театър Пазарджик.

ВЛАДЛЕН АЛЕКСАНДРОВ: Какво да кажа - ето, това е нашата нова премиера. В момента работим и друго заглавие, една комедия - стара известна комедия на Иво Брешан, хърватски комедиограф от близкото минало: „Хамлет от село Долно Туткаво“. Искаме да направим една, така, по-лека драматургия в нашия театър - Гаро Ашикян репетира. До края на сезона ще се опитаме да потърсим и други полета - очертава се един гастрол на литовския режисьор Суквас Варнас. Сега говорим за заглавие - може би се очертава пак пиеса на Константин Илиев. Един македонски режисьор Деян Пройковски ще гостува с текст на Деян Дуковски. Може би това ще бъде до края на сезона. Искам да добавя, че ние също сме членки на една международна мрежа „Интеракт“, която се разви много добре.

ВЪПРОС: Бихте ли повторили името на мрежата?

ВЛАДЛЕН АЛЕКСАНДРОВ: „Интеракт“ се казва мрежата. Тя е създадена преди четири години в Скопие. Над четирийсет театрални формирования от цял свят участват в нея. Първият проект вече беше осъществен с пари на Европейската комисия доста успешно - P.L.O.T.S. И сега, живот и здраве, кандидатстваме за един нов тригодишен проект, който ще се казва „Виа Егнация“ (Римския път: Рим - Истанбул). Оформяме се една доста добра компания от седем или осем държави - от Италия до Турция. Проектът е много крупен, много голям, много обемен, очаква се едно голямо финансиране, живот и здраве. Събрахме се преди около две седмици на една първа среща да избистрим посоките на това, което ще се работи. Така че някакви такива неща се оформят и пред нас и... пак всичко е свързано с финансите - доколко ще ги имаме, как ще ги имаме, ще свърши ли зимата, няма ли да свърши и т.н.

РАДА БАЛАРЕВА: Въпроси?

ЕЛЕНА НИКОЛОВА: Извинете, какъв е настоящият репертоар на театъра?

ВЛАДЛЕН АЛЕКСАНДРОВ: В момента се играят няколко от заглавията, които през миналия сезон сме реализирали. Играем повече комедии, в интерес на истината, напоследък. Това е „Женитба“ на Гогол - един наш стар спектакъл, който взе „Икар“ преди години, това е „Горката Франция“ - един френски текст, „Руско жиголо“ на Галин. Доста детски спектакли имаме - ние сме драматично-куклен театър: „Котаракът в чизми“, „Снежната кралица“ - нови наши постановки, „Червената шапчица“ и ред куклени спектакли. Подготвяме няколко нови заглавия. Тук искам да кажа, че ние продължаваме да играем в репертоара едно заглавие, което е наша гордост: „Цар Шушумига“ на Константин Илиев, което за пръв път след четирийсет години беше реализирано на наша сцена, тъй като е забранена през 68-ма година тази пиеса. И искам да се похваля, че в края на май, живот и здраве, ако финансово осъществим всичко, ние пътуваме - поканени сме в Китай. Това е единствената българска трупа, която ще участва на международния конгрес на УНИМА...

КОНСТАНТИН ИЛИЕВ: Световната организация за куклен театър.

ВЛАДЛЕН АЛЕКСАНДРОВ: От двайсет години в структурите на този конгрес не е участвала българска трупа, и ние сме поканени. В интерес на истината никакви инвенции не са правени от наша страна. Те са гледали спектакъла - от техен представител във Варна, после го е показал на комисията там. Знаете, че този спектакъл миналата година взе и „Златен делфин“, и „Икар“ на Рин Ямамура за кукли и сценография, Гран При на фестивалите за куклен театър в Стара Загора и в Ямбол. Подготвяме много голямо турне из България с „Цар Шушумига“ през март и април. Да видим какво ще се случи с всичките тези неща. Но дай боже да успеем да стигнем до Китай.

РАДА БАЛАРЕВА: Имате ли други въпроси?... Тогава да пожелаем на добър час на...

ВЛАДЛЕН АЛЕКСАНДРОВ: И ние ви благодарим, че дойдохте, и приятно гледане.

ВЪПРОС: Всъщност от години в Пазарджик се случват „Есенни театрални празници“ и аз съм голям фен на това събитие. Може ли да се очаква на следващите „Есенни театрални празници“, след като вече има и някои проекти по този път, и една „Физика на тъгата“ на „Сфумато“ следващата есен?

ВЛАДЛЕН АЛЕКСАНДРОВ: Да, задължително. Вижте, „Сфумато“ е един от редовните участници - аз винаги съм държал на участието на този театър в нашия фестивал. Аз правя беден, малък, бутиков фестивал - някои се дразнят от думата „бутиков“, ама поне се опитваме да показваме качествени постановки - малко на брой, но съществени. Само ще спомена, че в този фестивал е участвал прочутият сръбски театър „Ателие 212“, наред с известни наши театри. Белградско драмско сме канили, Албанска драма от Тирана, Белый театр от Петербург, Казанския театър и т.н. - десетки чужди състави. Този сезон имахме много силна чужда програма, там участваше Театър „Марджинашвили“ от Тбилиси - голям театър, мощен театър с много хубаво представление. Така че това категорично ще го бъде. Дай боже да успеят до ноември да го направят. Даже тази година ще го преместим октомври фестивала, че е по-топло.

РЕПЛИКА: Тракийски фестивал.

ВЛАДЛЕН АЛЕКСАНДРОВ: Да. Приятно гледане.

РЕПЛИКИ: На добър час.

Театрален сезон 2011 - 2012





Златни мостове и Секвоя

от Константин Илиев





Творчески състав


постановка - Бина Харалампиева
сценография - Петя Стойкова
музика - Асен Аврамов

участват: Бойка Велкова, Атанас Атанасов, Василена Атанасова, Владимир Пенев и Светлана Янчева

фотограф: Симон Варсано








ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ

13.01.2012


ЮРИЙ ДАЧЕВ: Добре дошли на втората ни за сезона и първа за годината премиера „Златни мостове и Секвоя“ - новата пиеса на Константин Илиев, постановка на Бина Харалампиева. Аз този път ще бъда съвсем кратък. Искам да кажа, че много отдавна, мисля, че къде петнайсет - шестнайсет години пожелахме в нашия репертоар да има пиеса на Константин Илиев, защото сме убедени, че е от авторите, които дават лице на съвременния български театър и е от авторите, които радват с присъствието си всяка театрална трупа. Годините, които изминаха оттогава, са много, той написа други нови пиеси, те си имаха своя успешен, запомнен живот. Ето, че дойде моментът да се срещнем с неговия театрален триптих „Златни мостове и Секвоя“ - пиеса, която има първата си премиера на наша сцена. Константин Илиев е тук, имате думата за въпроси към него, към Бина Харалампиева, въобще думата е ваша.

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА (директор на МГТ "Зад канала"): Искам най-напред да направя една уговорка - „Златни мостове“ се нарича местността и вие ще чувате в пиесата точно това ударение, тъй като човекът, който го използва, има предвид точно местността. Затова ...

ЮРИЙ ДАЧЕВ: Ето, аз съм грешният.

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Не, той не е грешният. Той ни даде верния вариант на онова, което ще разберете към края на първата част на миниатюрата... Ами, аз също ще кажа няколко думи най-напред, после си го подемайте Коцето, откъдето си искате.

КОНСТАНТИН ИЛИЕВ: А-а, не е точно така (смях).








БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Трябва да ви кажа, че за мен беше приятно изпитание работата върху един текст, който е конструиран от три миниатюри, един триптих, така да се каже. Звучи хубаво, но в момент на правене това си е сериозно изпитание, защото това са три малки пиеси, които в някакъв смисъл са със затворени пространства, със свое начало и финал, с една своя категорична завършеност. Трябваше ми време да разгадая желанието на автора - общото между тях да е само времето и мястото, където всичко това се случва, т.е. времето е сегашното и България е мястото. Привидната липса на смислова връзка между трите части оставя у теб въпроси, чиито отговори в последна сметка се оказват по-важни и по-любопитни, но остават и като, как да кажа, като част от задълженията на публиката, т.е. това е пиеса, чиято самодостатъчност не е достатъчна в случая, защото тя казва на публиката още от първия момент, че това, което се случва на сцената, е част от живота на самата публика. Аз не искам да влизам в подробности, тъй като изключително дълго и надявам се прецизно сме се занимавали с онова, което ще видите на сцената. Няма да давам ключ за вас, освен ако вашите предварителни въпроси не се опитват да открехнат част от нещата. Това, което искам да ви кажа, е, че имахме един много любопитен и богат репетиционен период. Имах радостта да работя с актьори, които от години обичам, с които от години работя, като между тях имаше един, с който се срещнах за пръв път, но някак си това беше едно дългогодишно своеобразно дебнене между двете ни - говоря за Бойка Велкова, с която като че ли сме правили крачки една към друга, и ето сега, точно в тази постановка ние направихме тази среща, която по някакъв начин сме желали и двете. Тези артисти никак не са случайни за мен. Исках срещата ми с драматургията на Константин Илиев да бъде изцяло и напълно с всички оръжия, т.е. да съм въоръжена до зъби във всяко едно отношение, да му предложа едно разпределение, което да е оптимално и едновременно с това да доставя на себе си едно удоволствие, дълго чакано, което аз се надявам и в бъдеще от време на време да си го доставям, ползвайки един или друг от тези великолепни артисти, които са част от много постановки на нашия театър и които са, така да се каже, петима от топ 10 в личната ми класация. И мисля, че те са петима от топ 10 не само от личната ми класация. Удоволствието беше не малко, тъй като сме... - постановъчният екип е с двама души, освен мен, с които ние се чувстваме прекрасно, с които работим заедно, с които се усещаме и с които в последните десетина години, може би и повече, работим неотстъпно заедно, преминавайки през различни неща. Правенето на българска пиеса е изключително отговорно, а когато това пък се окаже триптих, се оказва и много трудно. Това е, което най-общо мога да ви кажа.

ЮРИЙ ДАЧЕВ: Искам само да допълня, че Бина Харалампиева работи с един екип, с който често се среща, постоянен екип - това са сценографът и костюмографът Петя Стойкова и композиторът Асен Аврамов.

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Аз имах предвид тях, ама не им казах имената, виж, моля ти се... И така, казвайте. Има ли нещо, което на пръв поглед ви притеснява, или искате да ни зададете въпроси? (Обръща се към Константин Илиев). Искаш ли да им помогнеш като кажеш няколко думи, ей така предварително?

КОНСТАНТИН ИЛИЕВ: Да, примерно, мога да кажа, че също много се радвам, че съм тук в този театър. Преди много, много години бях драматург на Театър „София“, а пък тази сграда беше малката сцена на тоя театър. Имал съм тук много и много преживявания от всякакъв характер и обичам това място. От друга страна срещата ми с режисьор, с който не съм работил никога, ми беше много интересна и я желаех. С двама от актьорите - с Владо Пенев и с Атанас няколко пъти сме се срещали на сцената, в смисъл... така де, играли са в мои пиеси. С трите големи дами не съм имал възможност да работя, това беше също едно удоволствие за мен и радостно очакване, че те са разпределени... Хайде да попитате нещо, за да продължа.

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Аз бих искала да попитам какво ви провокира да направите такава комбинация от три малки пиеси, а не една голяма, примерно, както беше последната ви пиеса в Народния театър - „Бетовен 21“?

КОНСТАНТИН ИЛИЕВ: Може би именно това... Добре де, голяма пиеса, в смисъл многоактна пиеса?

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Цялостна пиеса.

КОНСТАНТИН ИЛИЕВ: Голяма, цялостна пиеса.

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Да.

КОНСТАНТИН ИЛИЕВ: След една пародия на репетиционен период в Народния театър със съответните резултати, аз мислех окончателно да се върна към прозата или да отида в прозата, но в един момент не се издържа и човек вземе, че прави това, което може, в смисъл драматургия. По някакъв начин имаше една провокация - това, което ни заобикаля нас всички, които се занимаваме с театър. Аз почнах много да се дразня от наши колеги - от актьори и други от съсловието, като ги чувам как говорят от телевизионния екран: не се безпокойте за театъра, театърът не може да умре, театърът си е безсмъртен, все някак ще се оправят нещата. Не, не е безсмъртен театърът, той си умира някъде, друг е въпросът, че се ражда на друго място, но какво ни грее нас това. Между другото за това става дума и в пиесата. Една от миниатюрите е монолог на една актриса или актьор - няма значение, в тоя случай е актриса - в който става въпрос именно за тези неща. Аз преди много години гледах един филм за потъването на „Титаник“ - не този, който всички вероятно сте гледали, цветния, а един друг черно-бял, но много хубав. Та там по едно време, когато се случи това леко произшествие с докосването до айсберга, капитанът помоли главния инженер да му каже има ли някаква опасност. И човекът седна, извади молив и един лист, смята, пресмята, след което стана и каза: „Господин капитан, този кораб ще потъне“ (смях). Да. А същевременно на палубата си свиреше чешкият оркестър, хората се веселяха, децата тичаха, играеха си, всичко беше наред. Та, сега в българския театър нещата на пръв поглед са наред - както виждате, софийските театри са пълни, има хвалби по телевизионните екрани, навсякъде. Е, от време на време се чува, че нещо не е наред. Пък те много неща не са наред, т.е. едно голямо нещо не е наред. Когато в цивилизована Европа театралите се борят против комерсиализацията на театъра, а в България комерсиализацията на театъра се налага от държавата, нещата никак не са наред. Та, някак си това беше повод също да напиша нещо. А иначе другите две пиеси са просто ей така, просто пиеси, с които исках все пак да кажа, че театърът е нещо хубаво и ако се направи, ако се изиграе нещо, е приятно за гледане. Дано бъде приятно и за вас, разбира се. Аз в репетиционния период не съм участвал. Това почти не ми се е случвало, особено когато става въпрос за нова пиеса. Оставих Бина Харалампиева да тълкува и да прави пиесата, както намери за добре, и смятам, че така трябва да се постъпва изобщо с драматургичен текст. Един текст би трябвало да търпи всякакви тълкувания. Надявам се, че той ще излезе след една седмица, може би, в театралния алманах „Гестус“, така че, който има желание, би могъл и да го прочете. Но все пак текстът се пише, за да бъде поставян, и тази вечер ще имате възможност да гледате петима талантливи актьори, една талантлива режисьорка и още двама много добри театрали, които са си свършили добре работата. Имам предвид Асен Аврамов и Петя Стойкова. Това е.

ЮРИЙ ДАЧЕВ: Ако имате още въпроси към Бина Харалампиева и Константин Илиев, заповядайте.

ВЪПРОС: Кои са героите на нашето време според драматурга или режисьора и каква е болката в този спектакъл?

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Болката е голяма. Невидимите белези върху нас самите, изгубени в прехода, както предполагам, това цитирате - моите три изречения в програмата. Това са героите на нашето време. Това, което ще видите, в някакъв смисъл са част от героите на нашето време, с които ние не можем да бъдем особено горди, за съжаление, поне не и с всичките. Но това, което беше много важно за мен, са онези невидими и за самите нас деформации, които получаваме, за които не си даваме сметка, които размиват границите между доброто и злото, и в последна сметка ние се оказваме неспособни да го разпознаем, не само у другите, но и у себе си - даже у себе си ние най-лесно се залъгваме, че всъщност не се е случило непоправимото... Искам да добавя, че миниатюрата - нещо, което на мен ми се случи да правя за пръв път (тези три малки пиеси) - изисква особена концентрация на драматургично майсторство, тъй като трябва да получиш усещането за цялост. То е като в късия разказ - ако сте забелязали, най-добрите малки разкази са написани от най-големите писатели. Изисква някакво изключително чувство за мярка, за преминаване през целия класически вариант на подреждане, за да се получи едно драматургично цяло, в което интуиция и познание трябва да са във великолепен баланс. По време на работата върху тези неща най-много ме измъчи намирането на точния стил, точния жанр, в който трябва да се развият миниатюрите. Беше като в стария виц за онзи, който донесъл вкъщи в насипно състояние един откраднат трактор, и вика: колкото пъти се опитам да го сглобя, все се получава танк (смях). Та и аз, от колкото и места да тръгвах да правя текста, проверявайки го - тъй като имах щастието с актьорската виртуозност да премина през няколко варианта, винаги се получаваше гротеска. И ми мина през ума, че онова, в което ние живеем... т.е. гротеската е в някакъв смисъл естествения жанр на нашия живот. Надявам се тази, която вие ще видите, да не е твърде жестока, тъй като никога не ме напусна усещането за милост към тези, за които става дума в трите миниатюри. Но в този жанр ние успяхме да се влюбим, да му повярваме и мисля да не ви го предложим в класическия вариант, т.е. той е преработен - преминал е през нас самите. И се надявам да е придобил един ненатрапчив и по-съвременен вариант, в който не се чете веднага от пръв поглед. Това беше много любопитно за нас като упражнение. А иначе, Коцето си го беше написал, беше си много доволен вкъщи, а ние като си се мъчим да й търсим на тази брилянтно завъртяна история театралния еквивалент... Не, беше много интересен репетиционен период и няма да ви излъжа, ако кажа, че не беше лесен.

ВЪПРОС: Гледам този афиш и виждам, че героите ви, може би с цялата характеристика, са поставени в бутилки. Искам да попитам: по време на репетициите, пуснахте добрите духове и затворихте лошия или... какво се случи?






БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Точно това, което вие казахте, се опитахме да направим, но се оказа изключително недисциплиниран лошият дух - като в нашия живот. И той си показва рогцата от време на време. Но някак си, казвам ви, нещото, което оставаше непрекъснато в мен, независимо от чисто актьорския инстинкт - опитвах се през цялото време да запазя усещането ни за милост към героите в пиесата, а не за отрицание, защото трябваше да ги гледа публика, която е част от тази игра. Много ми хареса текстът, който Константин Илиев даде за програмата, представяйки познатата история за това, че театърът е театрална игра - вие ще го прочетете, той е много хубав. В някакъв смисъл в театралната игра, която тази вечер ще ви предложим, непрекъснато сме имали усещането, че публиката, все едно дали физически или по някакъв друг начин, участва... Аз затова обичам да правя българска драматургия, защото усещането за нещо, което касае и зрителя, както и мен, е, дето се казва, предварително заложено - сложено на масата... И така... духът, надявам се да сме го затворили бутилката, но той, уверявам ви, непрекъснато се показваше - лошият дух.

ЮРИЙ ДАЧЕВ (след кратка пауза): Тази пауза означава ли, че няма други въпроси?... Ако е така, приятно гледане ви пожелаваме... Имаме една добра вест за едно предстоящо гостуване на театъра ни на фестивала в Сараево, което ще бъде през март, със спектаклите „Демонът от Скопие“ и „Дама пика“. Това е една съвсем прясна вест от последните дни...

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Както и едно съобщение на Горан Стефановски, което пък аз не успях да ти кажа - съвсем прясно е: той току-що е изпратил афиша на „Демонът от Скопие“, който е поставен в Париж, един път, и втори път - знаете, че той основно е в Лондон, сега ни е изпратил едно писмо по интернет, в което ни пише, че е уговорил и гостуването на спектакъла ни в Македония, което също е едно любопитно предстоящо за нас събитие.

ЮРИЙ ДАЧЕВ: Париж и Лондон вървят по петите ни (смях), да си кажем истината... Добре, още веднъж, приятно гледане. Благодаря ви.

Театрален сезон 2011 - 2012