Наистина ли ви е грижа за нас? Замисляте ли се когато ни учите? Мислите ли, че ние сме вашето

бъдеще? Имате ли някакви надежди за нас? Очаквате ли да постигнем нещо? Вярвате ли, че ще

постигнем целите си? Мислите ли, че имаме цели? Не сме ли неуспешен експеримент, не сме ли

поредната партида негодни бели мишки. Хвърлете ни право в мелачката! Откажете се от нас. Вие

сте стари и да искате да се приспособите няма да можете. Светът, в който сега живеете не е

светът, който познавате. Ние сме тези които трябва да живеят в този свят. За кой свят ни готвите

вие? Какво изпитвате към нас? Радвате ли се когато успяваме? Успяваме ли изобщо? Не сме ли

едно пропаднало поколение, лишено от разум? Не е ли всяко следващо поколение "лишено" от

качествата на предишното? Какво виждате в нас? Защо искате да ни направите безразумни

машини? Ако се запитаме, защо училището не ни учи на това което ще ни трябва в живота, не е ли

полезно и да се запитаме, дали училището ни учи на точните неща? Защо е тази несигурност?

Защо сегашното винаги трябва да е грешно? Ако заменим сегашното с новото, новото по-добро

ли ще се окаже? Или както след революция ще дойдат отново поробителите и ще се забрави

заветът на загиналите? Защо трябва да имаме и безусловна вяра в сегашното? Сегашното не е

ли миналото, изтупано, избърсано и сложено отново на масата? Какво ако нищо не стане?

Напразно ли ще е всичко свършено? Когато дойде новото, няма ли да го чувстваме като вече

старо? Няма ли да искаме отново да го сменим? Защо винаги трябва да променяме нещо?

Защото светът се променя? Светът не се променя сам достатъчно бързо, за да е достатъчно

ясно за нашите мозъци. Ние променяме светът! Но защо ни е да го променяме? Какво ново

искаме да откриваме? Какво ни кара да искаме? Да откриваме? Защо хората вършат всички тези

неща? Защо хората искат постоянно да променят всичко? Ако светът се променя, хората също се

променят, хората променят и светът, тогава не се ли променя всичко заедно, като фрактал,

едното проекция на другото, светът, човекът и като един сложен свят, и като свят създаващ нови

светове? Защо искаме друг свят? Не сме ли доволни със своя свят? Защо след като толкова

мечтаем за различното, не го направим реалност? Дали след като имаме тази своя реалност, ние

ще мечтаем за нова реалност, ще я създаваме и ще мечтаем за друга? Защо всичко трябва да се

сменя? Защо го има този кръговрат? Това ли е причината да не могат да съществуват утопиите?

Свят където всичко е реално, идеално, но и всичко е прекалено? Защо сякаш кръговратът е

основна част от човека? Промяната ли е човешка? Какво е човешко? Кой е човек и кой е

човечен? Ако кръговратът е нещо човешко, то значи ли, че целта на живота ни е да се стремим

към нещо, но да не можем да го достигнем? Мечтите ли са безкрайни? Човешкият дух и търсенето

ли са безкрайни? Ако целта е да търсим и реалността е да не можем да го достигнем, на какво

сме обречени? Заточени ли сме да съществуваме, просто защото трябва да съществуваме?

Това ли е планът на Земята, така ли смята да осигури продължаването на живота? Значи ли това,

че сме безполезни от гледна точка на самите себе си? Не сме ли просто инструмент на живота?

Устройство, чрез което Земята да си осигури продължителен и поддържащ се организъм,

постоянен живот на самата себе си? Но тогава звездите? Защо се стремим толкова силно към

тях? Защо почитаме Слънцето от началото на времето, от тогава, когато сме осъзнали че можем

да почитаме нещо? Цел ли са звездите? И ако да, защо? Продължаване на живота, след като я

няма Земята, живот заради самият живот? И какво ако открием някакъв универсален смисъл на

живота? Няма ли просто да се залъгваме, че сме открили нещо, да го направим смисъл на нашия

живот и да се залъжем, за да продължи спокойно планът на Земята? Какъв смисъл има търсенето

ако никога няма да открием истината? Така ли ни защитава Земята от самите нас? Като ни оставя

да се заблудим? Ами любовта? И тя е част от човешкото, нали? Ами ако програмата за

продължаване на живота е пластова, на нива. Едното ниво поддържа другото. Човешките

същества се влюбват и така продължават живота на едно ниво. На ниво биологичен вид.

Човешките същества мечтаят и се надяват, създават и изпробват, продължават живота на друго

ниво. На ниво, което само поддържа себе си. Оцеляване заради самото оцеляване. Живот заради

живота. Защото е даден на нас? Защото само това имаме със сигурност. Защо тогава се

заблуждаваме? Заблуждаваме се поради същата причина, поради която може и да не се

заблуждаваме. Ами ако? Или това е прекалено навътре задълбано в мозъка ни от Земята и от

стадото, в което живеем. Ако причината, че не знаем, е това което ни пречи да осъзнаем

истината, какво можем да направим, кого да виним, ако така ви е по-интересно?. Искат ли всички

да знаят? Тези ,които не искат да знаят ли са тези, които са виновни. Възрастните са тези, които са

виновни, те са живели в обществото, те са променени, до степен, в която са неспособни да се

променят, невъзможни и нежелаещи промяна. Защото познават само своя свят. Ами ако

обществото е просто инструмент за поддържане на сравнително стабилна среда, която се

поддържа сама, в която не настъпват огромни промени. Но можем ли да обвиняваме

обществото? Без общество няма да има колективно познание и памет, нямаше да се направят

всичките открития, нямаше да стигнем до там, да обясняваме човешкото и природата и да

докажем, че всичко е свързано. Защо е създаден човекът, защо е създадено и обществото?

Продължаване на живота, в каквато и да е форма ли е целта? Стигнахме ли да там, че да кажем,

стига толкова надничане зад завесата, връщайте се по местата си. Какво става обаче, когато

експеримента се окаже грешен? Ако видът се окаже достатъчно интелигентен, че да може да

спре кръговрата, един индивид да унищожи живота като понятие? Ако по-интелигентните двойки

имат по-малко деца, а по-малко интелигентните двойки - повече, това ли е начинът, по който

Земята ни ограничава? Или се залъгваме, само защото искаме така? Ако целта е "достигане на

звездите" - живот заради живота и живот на всяка цена, живот над всичко и над времето, то

тогава не се ли залъгваме с горното твърдение? Но защо е стремежът толкова важен за човека?

Ако стремежът е най-важното, защо човек иска да си обясни всичко, защо се стреми да разбере

светът, вселената и всичко останало? Това ли е начинът, по който се казва на човек, че това,

което трябва да прави е да се стреми към нещото? Защо ни е грижа за въпроса, след като няма

отговор?