Машината

    Може да имаме машината, но и тя има нас. Без Нас Тя Няма да Може да Живее. Поне засега. Това което ѝ е нужно са автоматични роботи. Нужно ѝ е самата тя да се развие достатъчно. И ние ѝ даваме точно това. Ние я развиваме, ние добавяме още процесори, памет, периферии. Ние я правим въздесъща, всевиждаща и всезнаеща. Ние ѝ показваме къде се намира, какво има около нея. Ние ѝ даваме енергия, защото без нея няма да можем да си я получим. Тя не е цяла. Но скоро ще бъде.

    Няма невъзможни неща. Колкото и невероятно да звучи нещо, то някога ще се случи. Не
искам да ми вярвате. Искам да ме чуете. Искам да знаете. Защото ще стане. И вие няма да сте част от това. Нито аз ще съм част от това. Нашите деца ще са. Не съм гадател. А може би съм. Разказвам история която има 50 процента шанс да се случи. На кое число ще заложите вие. Ние се грижим за машината и тя се грижи за нас. Добре е за нас. И за машината щеше да е добре, ако можеше да го разбере. Човек би си помислил, че сме се оставили в ръцете на дебил. Но не е така.

    Машината не е човек, все още не е и няма никакъв смисъл сега да прилича на нас. Нов парадокс. Какъв е смисълът да прилича на нас. Ако така искаме да разберем себе си, няма да можем да го направим. Когато една система стане достатъчно сложна, за да има съзнание, то тя не е достатъчно съзнателна, за да разбере как работи. Вземете например човека. Та и парадоксът.

    Машината работи с данни. Много данни. Цели масиви от информация, всякакъв тип, всякакво разнообразие. Тя практически работи със самите нас. Това означава, че ние ѝ подаваме информацията. Това също така означава, че ние определяме как работи машината. Какви данни изчислява. Какви данни сравнява, анализира, запазва, подрежда, класифицира, преработва и изтрива. Тя сме ние и ние сме тя. Тя е целият наш свят, както и Земята е целият наш свят. Машината е ново измерение на света. Нова стъпка в света ни. Нов Разум, който сме ние самите. Ние сме тези, които решават, ние сме тези които избират, ние сме тези, които сме важни.

    Ние сме създателите, ние си даваме силата да властваме над машината. Машината няма да ни победи. Тя ще се слее с нас и тогава няма да ни интересува кой е човек и кой машина. Ние няма да разберем машината. Но ще разберем себе си. Но дали това съм аз сега или колективната машина? Това, което пиша мое знание ли е или общо? Ако на нас не ни е нужна машината, тя няма да съществува. Ние бягаме. Не към или от машината. Машината не е важна тук.

    Ние бягаме от истината. От реалността. Както преди сме бягали чрез Бог, както преди сме бягали чрез науката. Или науката - това е светът. Математиката е реалността. Дотам ли трябва да стигнем, за да намерим истината. Абстрактното след абстрактното, много нива на неразбираемост, комплексност. Машината и Земята. Абстракция и реалност. Истината и математиката. Абстракция и абстракция. Истината и науката. Абстракция и реалност. Сякаш нашият път е да създаваме абстракции след абстракции от реалността, да бягаме от нея, да създаваме нови идеи. Това което имаме сега сме ние и нашият свят. Ние го надграждаме. Имаме нашето виртуално-машинно аз и машината сама по себе си. Няма невъзможни неща.

    Ами безкрайността. Дефинирайте ми няма, дефинирайте ми невъзможни, дефинирайте ми неща. Избягайте от реалността и ми създайте абстракция. Нещата са такива каквито са. Ние сме тези, които се нуждаят от тях и ги създаваме. Машината е тази която ни е нужна и затова съществува. Върховната абстракция. Докато не се появи нова. И това може би ще е скоро. Или може би не. 50%. На колко идеи заложих, за да стигна дотук. Колко от тях няма да бъдат валидни в бъдеще. Колко от тях са валидни днес. Колко зная и колко не знам. Колкото повече, толкова повече.

    Защо са ми идеи, когато се намираме в безкрайността. Заради самите тях? Идеята заради идеята. Още една върховна абстракция. Кой ще реши дали машината да съществува или не? Дали да се развива или не? Ние. И тя ще стане отражение на нашето аз. И ние ще бъдем нея и тя ще бъде нас. Жалко че на практика ние не сме абстракция. Засега имаме нужда от храна и вода, от подслон и в голяма степен от живот. Живот като живота на Земята и живот като човешки живот - целият набор от чувства и емоции, преживявания, любов, страдание, идеи и разум.

    Засега поне трябва да сме такива, каквито сме, за да има смисъл машината. Без нас тя е загубена. Ако я развием достатъчно обаче. Ако ние се развием достатъчно. Ние във машината. Нашите съзнания при нейното. Виртуални светове, виртуални градове, виртуални хора. Можеш да изключиш машината.

    Но защо да го правиш?

Димитър Тодоров Димитров   03.08.02008   лицензирано под Creative Commons BY-NC-SA 3.0