Преди няколко години ми попадна информация за Пико де Орисаба (5636 м.н.в.). Прочетох, че е най-високият връх в Мексико и тъй като ми е наблизо (къде е Канада, къде е Мексико) реших, че няма да е зле да го полазя някой ден. Споделих идеята с планинарската дружинка в България, но после минаха близо 2 години преди да го осъществим. Първоначално искахме да изкачим само този връх, но така или иначе ще се бие път, решихме да отделим повече време да отидем и на третия по височина в Мексико - Истаксиуатл (5230 м.н.в.) Как само изглежда на кирилица Iztaccihuatl!!! Почнахме да го обмисляме и накрая се преброихме четирима желаещи. От тях двама отпаднаха седмица преди заминаването поради травма, причинена от едно твърде опасно занимание - народни танци! Така останахме само двамата с Борко.
С Борко се намерихме на летището и заедно се добрахме до хотела. Мексико Сити е разположен на над 2200 м.н.в., което беше добре като за начало на аклиматизацията. Аз живея на 100 м.н.в. и фактът, че и преди съм ходил на 5600м не ме грееше много. Имахме 3 нощувки или 2 пълни дена в града.
Първия ден се разходихме по центъра. Изглежда всеки град в Мексико си има т.нар. Zocalo, по нашенски - мегдан. На Мексико Сити Zocalo-то е доста голямо. Там се намира градската катедрала, която е огромна и на чийто покрив човек може да се качи срещу 1-2$. Наблизо са руините на Templo Mayor - главният храм на Теночтитлан, който Кортез превзема през 1521 година. Научихме, че долината на Мексико Сити преди време е била езеро. Теночтитлан е бил укрепен град на остров в него. Ернан Кортез няколко месеца строил кораби и с тях атакувал града.
На покрива на една сграда на Zocalo-то намерихме хубав ресторант с изглед чак до Истаксиуатл и Попокатепетл. От там се вижда и част от панаирът, който се развихря покрай катедралата още от сутринта: улични търговци, продаващи всевъзможни боклуци; индиански танцови групи; шамани, гонещи духове с дим; тълпи туристи и... мнооого полиция. Като се замисля, май не съм виждал на друго място толкова полиция. Мексико Сити е имал славата на доста опасно място в близкото минало. Скоро властите са се взели в ръце и сега демонстрират присъствие навсякъде. Явно това дава резултат, защото за времето, прекарано в Мексико, нямахме никакви проблеми със сигурността.
Следобед се качихме на Torre Latinoamericana - 183м, от където се вижда почти целия град. Това е небостъргач, който се води първият в света построен в активна земетръсна зона. Погледът стига чак до предградията, които отдавна преливат извън долината и пълзят нагоре по околните планини. Мексико Сити е град на контрастите - стар център с колониална и европейска архитектура, богати квартали, както и пълна мизерия в предградията.
От първия ден започнахме и проучвателните работи по местните видове бира. Като фаворит се очерта марката Bohemia. Борко държеше да си купи пътеводител за Мексико, което се оказа много полезна идея по-късно. Не беше лесно да се намери такова нещо на английски. Иначе градът заедно с предградията има над 20 милиона жители и е третият по големина мегаполис в света (след Токио и Сеул). Дори само там да си бяхме стояли 12те дена, пак нямаше да го видим целия. За един ден толкоз.
Снимки от Мексико Сити: https://picasaweb.google.com/everexplore/MexicoTripMexicoCity
За втория ден бяхме планирали да направим някаква предварителна аклиматизация. Решихме да пробваме четвъртия по височина връх в Мексико - Невадо де Толука (4680 м.н.в.). Според наличната информация там с кола може да се стигне над 4000м, от където се продължава пеш. В кратера му има и две хубави езера - на слънцето и на луната. По отношение на индианското име на върха съм раздвоен. Местният ни водач твърдеше, че било Шинанкатекатль (помня добре, защото го репетирах няколко дена) а в Wikipedia пише Xinantécatl или Шинантекатль. Явно това ще си остане една от големите загадки на нашето време...
От рецепцията на хотела ни бяха препоръчали шофьор екскурзовод, който се съгласи да ни закара до кратера и да ни чака докато се върнем от върха. Казваше се Енрике и знаеше английски много добре. Невадо де Толука се намира на около 120 км от Мексико Сити над град (ха!) Толука. Толука е индустриален град с около един милион жители и ужасно замърсен въздух. Над града се стеле жълто кафява мъгла и не знам как изобщо дишат местните хора.
По едно време завихме по черен път, който трябваше да ни отведе в кратера. Въздухът се изчисти, гледките се откриха и ... колата прегря! Енрике посочи червената лампичка за проблем в двигателя и заяви, че не можем да се качим. Обратно в ниското се опита да ни намери такси, което да ни закара все пак, но по радиото стана ясно, че пътят е затворен малко над мястото, където закъсахме. Явно не ни беше писано да се качим на Невадо де Толука този ден.
Снимки от Невадо де Толука: https://picasaweb.google.com/everexplore/MexicoTripNevadoDeToluca
План Б за деня беше Desierto De Los Leones National Park в покрайнините на Мексико Сити, където навремето монаси отшелници построили каменна стена за да се пазят от светска съблазън. Стената е дълга няколко километра и стига до малко под Серо Сан Мигел (3790 м.н.в.) - най-високият връх в околността. Енрике ни закара до над 2900 м.н.в., а от там продължихме пеша. Тъй като бяхме напреднали с времето, успяхме да стигнем само до съседното на Серо Сан Мигел връхче на 3700 м.н.в., което като за аклиматизация си беше съвсем добре. От там се открива хубава панорама към (смога над) Мексико Сити, както и към Истаксиуатл и Попокатепетл.
Снимки от Desierto De Los Leones National Park: https://picasaweb.google.com/everexplore/MexicoTripDesiertoDeLosLeonesNationalPark
На 1 февруари беше началото на "официалната" ни програма. Водачът ни Висенте ни взе от хотела и ни закара в Амекамека - градче на 60на км от Мексико Сити в подножието на Истаксиуатл. Още в началото стана ясно, че е много зле с английския, но знае френски (от който ние с Борко не знаем и дума) и малко немски. Аз знам 20-30 немски думи, а Борко - малко повече. Борко освен това беше слушал малко уроци по испански. Когато не се разбирахме, прибягвахме до универсалния език на ръцете. Оказа се, че Висенте е бил около 200 пъти (кога ли е спрял да брои?) на Истаксиуатл и 60 пъти на Пико де Орисаба. Само за този сезон това му беше деветото изкачване на Пико де Орисаба! Висенте е малко човече (стига ми до под рамото) с прасци и предмишници като корабни въжета. Освен с високи планини се занимавал и с mountain biking и катерене. Много голям симпатяга!
В Амекамека обядвахме на пазара - касадия (quesadilla) и сок от гуава с мляко. Не видях лелката, която готвеше, да ползва течаща вода. Тук трябва да подчертая колко смела постъпка беше това от наша страна. Когато човек пътува до далечна страна и сменя климата, обикновено първите дни го застига бързо и безкомпромисно посиране. Общо взето последното нещо което би си пожелал някой, тръгнал да изкачва голяма планина. Ние с Борко още не бяхме имали това щастие на мексиканска земя, така чe когато Висенте ни показа къде ще ядем, си казах - да става каквото ще, по-добре сега отколкото на Пико де Орисаба! Не знам дали бяхме с железни стомаси или по някаква друга причина, но нищо не ни стана от пазарската храна.
Снимки от Амекамека: https://picasaweb.google.com/everexplore/MexicoTripAmecameca
Имало едно време воин на име Попокатепетл, който се влюбил в една принцеса. Родителите не одобрявали тази връзка и когато той отишъл на война, й казали, че е загинал. Тя се поболяла от мъка и умряла. Тогава се върнал Попокатепетл и като разбрал какво е станало, също умрял от мъка. Така останали двамата - Истаксиуатл (Иста) и Попокатепетл (Попо) - като върхове един до друг - Ромео и Жулиета по индиански. Попокатепетл (5426 м.н.в.) е вторият по височина връх в Мексико, но е активен вулкан и от 1991 година е забранен за изкачване. Истаксиуатл (5230 м.н.в.) е с нетипична за вулкан форма - дълъг и сравнително равен в горната си част, с няколко псевдо върха. Истаксиуатл означава "бяла жена". От долината прилича на легнала жена с глава, гърди, колене и ходила. Главният връх се намира на гърдите (сигурен съм, че чичко Фройд би се радвал да сложи на диванчето си индианецът, измислил географските аналогии по билото на Истаксиуатл).
От Амекамека пътят се изкачва до Пасо де Кортез (около 3400 м.н.в.). Това е превалът между Истаксиуатл и Попокатепетл. Ернан Кортез е минал през него през 1519 година идвайки към тогавашния град Теночтитлан (сега Мексико Сити). От тук за пръв път видяхме и Пико де Орисаба на хоризонта. На превала има информационен център, където се плаща малка такса за престой в парка. От там Висенте взе ключ за стая в хижа Altozmoni, която се намира на 20на минути с кола на около 4000 м.н.в. В хижата няма течаща вода. Има няколко стаи с нарове и дюшеци, на които човек си ляга със спалния чувал. Долината около хижата се казва La Joya (скъпоценен камък). Следобед стигнахме с колата до La Joyita (малката La Joya), където е началото на пътеката. За около час се качихме до 4300м.н.в. и стояхме там известно време за аклиматизация. Висенте каза, че вървим добре и можем да се качим на върха още на другия ден. Съгласихме се - аз се чувствах във форма, а Борко смяташе, че допълнителен ден за аклиматизация само ще ни умори излишно преди изкачването.
Тръгнахме на другия ден в 6 сутринта. Нямаше нужда да слагаме големите обувки. Ледник се прекосява само веднъж преди върха за около 15 минути и там се ползват някакви прости котки тип "дебелашки" (за който не знае, "дебелашки" котки се казва на котките, произведени в гр. Дебелец в близкото минало. Дебелец-->дебелешки-->дебелашки). Изкачването върви по нормална пътека до около 4500 м.н.в., където се прехвърля билото и се открива гледка на изток към Малинче и Пико де Орисаба. От там нагоре се изкачва диагонално до 4700 м.н.в., където има малък заслон. Доста групи спят в заслона за да скъсят дистанцията до върха. Следва най-стръмното място по маршрута. Изкачването е отдясно по скалиста пътека, а слизането за по-безопасно е отляво - по дълъг сипей. След това изкачване се стига до първото "коляно" на Истаксиуатл на около 5050 м.н.в. От там се вижда и кратерът на изстиналия вулкан. От "коляното" до същинския връх има още доста разстояние, като през цялото време се слиза и се изкачва нещо. Това е доста натоварващо психически, а над 5000 м.н.в. си е направо мъка.
Изкачването на Истаксиуатл предлага невероятни гледки. Като цяло маршрутът върви по билото право на север. Вляво на запад се вижда долината на Мексико Сити, а в далечината на хоризонта е Невадо де Толука. Вдясно на изток над облаците стърчат пирамидите на Малинче (връх, кръстен на индианската жена на Кортез) и Пико де Орисаба на 150км по права линия. Отзад на юг пейзажът се доминира изцяло от димящия Попокатепетл. След поредния баир се стига до едно връхче, след което идва малко ледено поле и последното изкачване преди главния връх. Борко даваше признаци на умора (или височинна болест) от известно време насам. Реши, че силите му са до тук и остана да ни чака докато ние с Висенте се добрахме до главния върх. Върхът на Истаксиуатл е равно плато с ледник върху него. Има три отделни коти с незначителна разлика във височините. В края на изкачването почна сериозно да ме боли глава и като че ли силите изведнъж ме напуснаха. Очевидно е трябвало да отделим още един ден за аклиматизация и един ден за почивка (както си го бяхме планирали).
Така или иначе започнахме спускането, накъсано с кратки изкачвания по формите на "Бялата жена". При "коленете" намерихме Борко, който беше поспал половин час и се чувстваше бодър. От там надолу се сурнахме (буквално) по най-прашния сипей в света! Спускането представлява нещо като каране на ски в дребен чакъл. Заровен до над глезените в движещ се материал, балансирах и оставях гравитацията сама да ме движи надолу. По-късно говорих с едни американци, които бяха слезли от там преди нас. Един от тях коментира "I've never been so dirty in my life!" Доста време се смях на това сравнение, като си спомних в какво състояние слязохме при заслона - имах чувството, че имах прахоляк чак в ушите и по разни места, където обикновено прах не влиза. Починахме малко на заслона и за още два-три часа се смъкнахме при колата. Аз се влачех най-отзад и в лек делириум бълнувах за баня.
Снимки от Истаксиуатл: https://picasaweb.google.com/everexplore/MexicoTripIztaccihuatl
Направихме кратка спирка в туристическия център на Пасо де Кортез. Там се продава картина изобразяваща покрусения Попо държащ в ръцете си издъхващата Иста. Не беше лоша, но като големина беше долу-горе колкото раницата ми и не ставаше за сувенир. Купих си тениска с умален вариант на същата картина.
По тъмно пристигнахме в Чолула и се настанихме в малък хотел в центъра на града. Целта ни беше да си починем и на другия ден за видим основната забележителност - Gran Pirаmide de Cholula или Голямата Чолулска Пирамида. Чолула е старо градче, което в момента е почти погълнато от близкия милионен град Пуебла. Голямата Пирамида се води най-голямата в света по площ на основата (дължина на основата 400м) и по обем. В момента е обрасла почти изцяло и отдалеч прилича на хълм. Някои части от основата са разкопани и се вижда, че е пирамида все пак. Под нея има система от тунели, в които за съжаление не успяхме да влезем. Испанските завоеватели разрушили част от пирамидата и построили на върха красива църква (Nuestra Senora de los Remedios).
Пуебла ми хареса много. Това е стар и в същото време много жив град на изток от Масива на Истаксиуатл и Попокатепетл. Прекарахме там целия следобед след разходката в Чолула. Както му е ред и Пуебла си има Zocalo. Има си и много стара голяма катедрала. Не съм сигурен, но отвътре ми се стори по-голяма дори от тази в Мексико Сити. Покрай Zocalo-то има дълги колонади, под които са се наредили много ресторантчета и кафенета. Надвечер минахме покрай оркестър, който свиреше валсове на открито. Посетихме пазара на занаятите, който се води туристическа атракция. До него е Barrio del Artista - уличката на художниците. От двете страни има малки ателиета, но да си призная, само в едно ми харесаха картините. То пък за беда беше затворено, така че мексиканското изкуство загуби някое друго песо.
Висенте беше паркирал в един охраняем паркинг - преустроен вътрешен двор. На път за паркинга повдигнах въпроса къде може човек да пусне една вода. Висенте пита пазача къде е тоалетната, онзи отговори нещо на испански и посочи навътре. Висенте ми махна да го последвам. Стигна до стената и почна да пикае. Викам му - "Какво става?", а той - "Човекът каза, че е о кей...".
Да си дойдем да думата! До този момент бяхме видели много интересни неща, бяхме изкачили 5-хилядник, но истинската цел на пътуването предстоеше. Индианското име на върха е Citlaltepetl (Звездната планина). "Върхът" (El Pico), както галено го наричаше Висенте е висок 5636 метра и е най-високата точка на Мексико. В Северна Америка е трети след Денали в Аляска и Маунт Логан в Канада. Основният изходен пункт за него е малко градче наречено Тлачичука (Tlachichuca).
В Тлачичука има няколко семейства, които приемат туристи, осигуряват екипировка, водачи и транспорт до подножието на върха и като цяло предлагат нещо като пакетна услуга. Ние бяхме ангажирали Хоакин Канчола да организира нашето пътуване. Висенте всъщност работеше за него. Хоакин е забавен дядка, който си пада малко зевзек. Постоянно ме подкачаше, че ходя с къси панталони, а първата вечер зяпна, като ме видя да пресичам двора в студа, полугол, на път за банята. Посрещна ни Марибел - дъщерята на Хоакин. До колкото видях, тя всъщност движеше семейния бизнес, а Хоакин се занимаваше само с транспорта и товаренето. Марибел (вероятно) беше и майсторът на две кулинарни съвършенства, които успях да опитам - чипотле (пушени люти чушки "халапеньо") и моле (специален сос направен от седем вида люти чушки, шоколад и още незнамсикакво).
На сутринта пренаредихме багажа и оставихме излишните неща на съхранение при Марибел. Избрахме си котки и пикели от склада на Хоакин, натоварихме се на един джип и отпрашихме за Пиедра Гранде - хижата под върха. Това с отпрашването си беше съвсем буквално. Районът, в който пътувахме е вулканичен и почвата се състои предимно от пепел. Освен това бяхме там през сухия сезон, което правеше нещата още по-прашни. Пътят до Пиедра Гранде отнема час и половина - два и през повечето време се кара по черен път. До колкото видях, Хоакин разполагаше с 4-5 джипа и камиони - всичките в някаква степен еквиваленти на руските УАЗ-ки. Хижа Пиедра Гранде се намира на около 4250 м.н.в. в края на нещо като плато под върха. Представлява каменна постройка с дървени нарове на три етажа. Заобиколена е от три тоалетни, боядисани в жълто - всичките без врати. Всичките обърнати в различна посока. Борко разсъждаваше, че това било за да може по всяко време да си намериш кенеф, в който да си на завет, докато свещенодействаш. Бяхме сред първите обитатели на Пиедра Гранде. Избрахме си ъгъл, в който ще спим докато Хоакин и компания разтоварваха самоделни газови котлони, вода и провизии за няколко дена. Районът на хижата е безводен (поне през сухия сезон) и всичката вода се носи в големи туби и шишета.
Заедно с нас пътуваха четирима младежи от Монтерей. Знаеха английски отлично и от разговорите си с тях разбрах, че са от богати семейства. Бяха си наели отделно готвач и водач. Единият от тях - Алехандро - се беше качвал на Пико де Орисаба седем пъти. Споделиха, че на другия ден очакват двайсетина познати - студенти от Монтерей. Междувременно започнаха да пристигат и други хора и хижата се понапълни. Скоро разбрах причината: бяхме уцелили деня на конституцията - национален празник. В Мексико имаше 3 почивни дни и народът се беше юрнал да качва Пико де Орисаба.
Вече бяхме аклиматизирани от ходенето на Истаксиуатл и смятахме да тръгнем към върха рано на другия ден. Проблем се оказа лошото време - върхът беше плътно забулен в облаци, а вятърът имаше силата на ураган. Решихме да видим какво е времето сутринта и ако позволява, да тръгнем. Вечерта в хижата беше "задушевна". Поне 20 човека бяха разхвърлили багаж във всички посоки, готвеха и говориха едновременно. Висенте забърка огромна порция спагети, вечеряхме и легнахме рано. По препоръка, прочетена в интернет, си носих тапи за уши. Свършиха някаква работа, но като цяло не спах добре. По някое време Висенте (или може би беше Борко?) ме бутна и каза, че имало още много вятър. Атаката на върха се отменяла. Голяма работа - на мен и без това много ми се спеше...
Целия следващ ден прекарахме в очакване. Вятърът идваше на пориви. От време на време отваряше вратата на хижата, която нямаше брава, и хвърляше вътре прах и дребни песъчинки. Забелязах, че един от монтерейските младежи липсва. Попитах и ми казаха, че през нощта му прилошало, оповръщал пода и накрая извикали Хоакин да го прибере с джипа в 4 сутринта. 4250м си е сериозна височина за несвикналите. Между другото подозирам, че Хоакин не спи по принцип и е на разположение по всяко време. С Борко и Висенте тръгнахме да се разтъпчем нагоре. Началото на пътеката е стар виадукт (бетонен канал за вода). Следва изкачване по сравнително стръмен сипей докато се излезе на лека заравненост, където има няколко места за палатки. За около 1 час и 40 минути стигнахме до началото на т.нар. Лабиринт. Височината беше 4750м. Лабиринтът представлява няколко стръмни успоредни кулоара, през които се излиза в основата на ледника Хамапа (Jamapa). Често Лабиринтът е сух и каменист, но тази година явно беше по-снежна и ледът почваше от самото му начало. Спуснахме се в хижата да почиваме преди "големия ден". Междувременно бяха пристигнали още желаещи да качват върха и в района почнаха да никнат палатки. Видях как вятърът подхвана една и я търкаля известно време преди да я хванат. В късния следобед за пръв път видяхме върха (самият връх не се вижда от хижата, но ръбът на кратера близо до него се вижда). Мъглите се разнесоха за малко и склонът на ледника Хамапа се откри. Интересно беше да се наблюдава как вятърът носи облаци, които буквално за секунда прелитаха край огромния леден склон. Висенте нещо промърмори в смисъл, че ако утре вятърът бил така, вероятно няма да можем да се качим. Хм!
Станахме в два часа сутринта. За около час се приготвихме и в три и нещо вече вървяхме по склона. Всъщност от трийсетина човека ние тръгнахме последни, тъй като бяхме само трима и се движехме сравнително добре. Някои бяха тръгнали още в 1:30. Вятърът сякаш не беше отслабнал от вчера. Видях как един-два пъти пред мен Борко загуби равновесие след поредния рязък порив. Лека полека (Висенте би казал "poco a poco") набирахме височина, а срещу нас засвяткаха челниците на първите отказали се от изкачването. Преброих 10-15 човека да се връщат на малки групи.
Над 4500м растителност почти няма, преобладава релеф тип "лунен пейзаж". Повечето хора се нуждаят от няколко дена аклиматизация за да се чувстват добре тук. В 4 сутринта на 6ти февруари под Пико де Орисаба беше тъмно, студено, ветровито и въобще адски неприветливо. Вървейки в тази обстановка изведнъж в светлината на челника ми попадна нещо малко, космато, ококорено и скокливо - мишка, която бягаше между камъните. Сцената трая само няколко секунди, но ясно се запечата в съзнанието ми. Контрастът между усилието, което ние влагахме, бъхтейки нагоре облечени с ветронепроницаеми, дишащи, хипер-мега дрехи и лекотата, с която крехкото същество се движеше и оцеляваше в тази среда, беше стряскащ. Между другото, мишки видяхме и в двете хижи, в които спахме - и под Истаксиуатл и под Пико де Орисаба. А Висенте разправя, че по време на предното му изкачване, видял мишка на върха! Нямам причини да не му вярвам, но се чудя какво точно яде този добитък сред камъните и леда там?
Към 5 часа стигнахме основата на Лабиринта и надянахме котките. Тук настигнахме голямата група студенти, които бяха тръгнали преди нас. Те се бяха объркали и бяха тръгнали по опасния десен кулоар на Лабиринта. Висенте ги насочи по верния път. Чувал съм истории за швейцарски гидове, например, които нарочно биха оставили хората да се загубят, за да си вземат гид следващия път. Разни гидове, разни идеали...
В горната част на Лабиринта вятърът беше най-силен. Сложих си нинджанската маска и продължих. По развиделяване вече пълзяхме по ледената шапка на Пико де Орисаба. Последните 700 вертикални метра се изминават за около три часа и представляват постоянно изкачване по безкрайно ледено поле (всъщност два линейни километра). Най-стръмно става преди върха, където наклонът е около 45 градуса. Видяхме няколко ледникови цепнатини, но нямаше опасност от пропадане. Общо взето ледникът Хамапа е приятно място. Слънцето изгря и подпали близкия скален контрафорс, известен като Саркофага, в оранжево. Върхът ту се показваше, ту отново се скриваше в някой бързо преминаващ облак. Над нас се виждаха монтерейските младежи с техния водач като малки точици по ледника.
Правих много снимки. Спирам, разкопчавам чантата, вадя фотоапарата, правя няколко кадъра, ако трябва, изчаквам минута-две за по-добра светлина, прибирам фотоапарата, закопчавам чантата, тръгвам. Тази рутина, естествено, разкъсва ритъма на изкачването и ми коства допълнителни усилия, но нямам нищо против. Напоследък мотото ми е "ако нямам снимки, не съм бил там". А и няма начин да станат свестни кадри, ако снимаш само, когато ти е лесно и удобно.
Аклиматизацията на Истаксиуатл си беше свършила работата и сега нямах никакви проблеми с височината. Бях и в доста добра физическа форма. Покрай Торонто няма планини (мъка!), а през зимата бягането на открито не е особено приятна алтернатива. Аз поддържах форма само във фитнес залата, бягайки по машините - нещо като хамстер във въртележка. На Пико де Орисаба бях нещо по-различно. Котки, обувки, щеки - всичко беше част от едно цяло, което се движеше като добре смазана машина. Веднъж влязъл в ритъм, изкачването е по-скоро плод на умствени, от колкото на физически усилия. В будизма има различни практики за постигане на медитация. Някои от тях включват монотонно повтаряне на някакво действие или мантра. Чел съм и мнения, че християнските поклонения, при които поклонниците изминават стотици километри пеша, са имали подобен ефект. Докато изкачвах Пико де Орисаба аз не точно медитирах, но бях в някакво приповдигнато състояние на духа, състояние, което имаше значение само по себе си.
Винаги съм се радвал на подобни преживявания защото те поставят в среда, много различна от нормалната и виждаш неща, които повечето хора не са и сънували. На Истаксиуатл имаше лунни пейзажи и въздушни гледки. За разлика от него изкачването по ледника Хамапа в този час на деня беше по-скоро сюрреалистично. Движехме се по склона на границата между изгрева и сянката на върха. Върхове с размерите на Пико де Орисаба хвърлят ясно видима сянка в утринното небе. В момента и аз бях част от нея! Бях твърде малък за да видя себе си в небето, но след малко се случи нещо, което Борко пръв забеляза и ми посочи: вдясно, там, където сянката се сливаше със самия склон, се беше образувала идеално кръгла дъга. Всъщност бяха няколко концентрични дъги. В центъра им бях аз... или по-скоро моята сянка. Викнах на Борко да ме види в дъгата, но после осъзнах, че вероятно сега всеки вижда себе си на това място. В този момент се чувствах по-скоро в космоса от колкото на земята.
Бях се откъснал на известно разстояние преди Борко и Висенте. С набирането на височината излязох над облаците и постепенно на западния хоризонт изплуваха Попокатепетл, Истаксиуатл и Малинче. Вятърът леко отслабна. Последните метри преди ръба на кратера взех с няколко почивки. Височината си казваше думата и трябваше да оставя тялото си да се надиша. Спрях на ръба да осъзная къде съм. В рязък контраст със синкаво белия ледник, до сега в сянка, от ръба се откриваше ярка слънчева панорама към планините на юг от мен. В близък план стените на кратера стърчаха настръхнали и отвесни. От тук до върха е близо. Последните 100-200 метра се изминават по сравнително острата граница между ледника отдясно и кратера отляво.
На върха се прегърнахме с монтерейските младежи, които бяха дошли преди малко. Поех си дъх и се заех да документирам панорамите наоколо (не че до момента бях спирал да го правя). След около половин час на ръба изникнаха Висенте с Борко. Видях ги да спират на два пъти преди да дойдат при мен. Заснех последните стъпки на Борко до върха на видео. Той поседя известно време, почина, после извади малко нашенска ракия и тримата се поздравихме с по глътка. Изядохме по един сандвич. Аз имах и протеиново блокче (нещо като вафла с хранителни добавки и кой знае още какви боклуци). Извадих го от раницата, но се оказа, че е по-твърдо от камък и не ставаше за ядене - беше замръзнало. В шишето ми с вода също имаше лед, но поне беше останала и малко течност. Всъщност на върха беше сравнително топло. Вятърът магически беше спрял и слънцето топлеше скованите ми рамене.
Останахме още половин час и започнахме спускането. Слизането по гладък здрав ледник с котки е истинско удоволствие. Висенте даже подтичваше. Но Борко беше доста уморен и се движехме сравнително бавно. Спряхме да починем в основата на ледника за по-дълго. Там настигнахме двойка мексиканци, които Висенте упъти за Лабиринта. Мъжът, когато чу, че сме "булгарос", на доста добър английски каза, че знаел, че в България имало хубави планини. Под лабиринта махнахме котките и след час-два бяхме на хижата. Изкачването отне около седем часа, а слизането - три и половина.
След 3 дена без течаща вода, но с добавени вятър, прах и пот, почнах да ръчкам Висенте и Хоакин да слизаме по-бързо към Тлачичука. Натоварихме багажа в поредния раздрънкан джип и след час и половина друсане по черния път, търчах към банята с кърпа под мишница! Режейки си ноктите с черно под тях се сетих за вица за борецът, дето се чудел дали това под ноктите му е кал или...
Снимки от Пико де Орисаба: https://picasaweb.google.com/everexplore/MexicoTripPicoDeOrizaba
След обилни вечеря, сън и закуска в Тлачичука се отправихме към Веракруз. На Истаксиуатл бяхме спестили два дни от програмата и се спазарихме с Марибел Висенте да остане с нас като шофьор и градски водач за останалото време. Пътят до Веракруз е около три часа и е предимно планински. Минава се покрай областния център Орисаба, на когото е кръстен и върхът. Самият Пико де Орисаба се вижда от там, но от юг почти няма лед и изглежда съвсем различно. Тлачичука е на 2600 м.н.в., а Веракруз е на морето. Постепенно въздухът стана осезаемо по-горещ и влажен. Дори почнахме да кроим планове за плаж.
Ернан Кортез за пръв път стъпва на брега в Ла Антигуа (25 км северно от Веракруз), но именно Веракруз става основното пристанище, през което конквистадорите тръгват да завладяват Мексико. Градът има близо 500-годишна съвременна история и е най-голямото пристанище в Мексико. В книжката на Борко пишеше, че е добре да се видят Аквариума и морската крепост Сан Хуан де Улуа. Планът беше да останем една вечер, да видим каквото можем и на другия ден да караме обратно към вътрешността.
По отношение на Веракруз съм със смесени чувства. От една страна историята му е впечатляваща. От друга, в наши дни градът изглежда доста западнал. Дори в централната част - традиционно поддържана и туристическа - се забелязваха следи от разруха и забвение. Освен това ни посрещна облачно и силно ветровито време (идеята за плаж отпадна). Обиколихме няколко хотела в центъра и си избрахме един точно на главната морска улица. Разходихме се по Zocalo-то и обядвахме като за начало. Следобед посетихме Аквариума, който според пътеводителя бил сред най-големите в света. Не беше малък, но чак пък "в света"...
Вечерта случайно намерихме един интересен ресторант - Gran Cafe de la Parroquia. Намира се на главната морска улица и отвън няма кой знае какъв вид. Беше голям и пълен само с местни хора. Направи ми впечатление една картина изписана направо на стената. Представляваше множество хора, вършещи различни неща на фона на пристанище: пристигащи, заминаващи, ядящи, прегръщащи се и т.н. Всички имаха или маска или череп вместо лице. Попитахме какво означава и ни обясниха, че символизирала духовете на всички хора, които са минали през ресторанта през дългата му история. После прочетох, че всъщност заведението е на повече от 200 години (основано през 1808 година)! Направихме и кратка разходка по тъмно. Най-интересното в нея беше групов урок по салса, провеждащ се в една странична уличка. 20-30 човека се бяха събрали и изпълняваха танцови фигури по даден сигнал. На връщане към хотела един младеж натика в ръцете ни листовки, рекламиращи, както той сам се изрази, "whorehouse" и "chicks".
На другия ден с Висенте закусихме в Gran Cafe de la Parroquia докато Борко смесваше бира с Интернет. По мои наблюдения основният бизнес във Веракруз е продажбата на всевъзможни боклуци от улични търговци. Докато човек изпие едно кафе на открито, спокойно могат да минат 5-6 "дистрибутори" на стока от корабите и да му предложат имитация на Ролекс, дървено гребенче, химикалка или нещо подобно. Тази сутрин ни беше писано да видим пълен набор от амбулантни стоки и услуги. Черешката на тортата беше, когато една жена облечена с бяла престилка дойде и предложи да ни премери кръвното налягане.
След закуска разгледахме крепостта Сан Хуан де Улуа, построена през 16ти век да пази Веракруз от пирати. Разположена е стратегически в залива на пристанището на остров, който сега е свързан със сушата с изкуствен провлак. Оцеляла е в няколко войни, а в наши дни е интересна, но доста грозна туристическа атракция.
Снимки от Веракруз: https://picasaweb.google.com/everexplore/MexicoTripVeracruz
Имахме още един ден за автотуризъм преди да се върнем в Мексико Сити. От пътеводителя на Борко излязоха няколко хубави идеи, но нямахме време за всички. Спряхме се на варианта да спим в Тласкала, като пътем минем през Хико (Xico). Значителна част от деня мина в лутане по разни второстепенни шосета и питане за верния път по бензиностанциите. Освен това Висенте нямаше пътна карта.
Старо градче тип Трявна - 1 бр.; мексикански колорит - 1 бр.; планина - 1 бр.; водопад в околностите - 1 бр.; хубава храна, плантации за банани и кафе - колкото поеме. Разбърквате и поднасяте в топъл февруарски следобед. Общо взето това е рецептата, ако искате да си направите градче като Хико. Само мога да съжалявам, че не успяхме да прекараме там повече от няколко часа. Разноцветни, добре поддържани къщи, калдъръмени улички, шарени флагчета, останали от фиестите, тишина и усещане за безвремие. След задължителната обиколка в централната част, намерихме един ресторант, където беше най-вкусната храна от престоя ни в Мексико. Освен това само на пазара в Амекамека беше по-евтино. Имаше вътрешен двор с градина и класическа музика за фон. Имаше и два големи папагала, единният от които Гуакамая - ярко червен и говорящ. От време на време повтаряше, че иска "тако-тако". Там намерихме и Noche Buena - мексиканският вариант на Столично Тъмно.
Имахме още една спирка по пътя преди да тръгнем към Тласкала. В покрайнините на Хико се намира водопадът Техоло. Разположен е на дъното на дълбок каньон заобиколен от джунглеста растителност. Тук отново съжалихме, че не нямаме повече време да останем, защото видяхме табели за квартири в района. На тръгване бяхме възнаградени и със силуета на Пико де Орисаба в далечината по залез.
Снимки от Хико: https://picasaweb.google.com/everexplore/MexicoTripXico
Пътуването до Тласкала (Tlaxcala) беше сравнително дълго и досадно. Минахме през столицата на щата Веракруз - Халапа (Xalapa). Там се объркахме около три пъти преди да излезем на верния път. Google Maps също помогна в случая. В колата слушахме Рамщайн на борковия телефон. Пристигнахме късно и се заехме да търсим хотел. Хотели имаше в центъра, но ни се видяха скъпи, така че тръгнахме напосоки и скоро намерихме нещо на нормална цена. Отвътре се оказа най-жалкото подобие на хотел, откакто бяхме в Мексико. Човекът, който ни посрещна, изнесе кратък семинар на тема "как да се справяме с вратата на банята". Въпреки това след минута Борко влезе вътре и не можа да излезе. Понапънахме малко с Висенте, но вратата не се отвори. Извикахме съдържателя. Той не се обезпокои много - намери отвертка и чук, извади вратата от пантите и пусна Борко на свобода. После напъха една смачкана хартийка в жлеба на вратата за да не може езикът изобщо да влиза там. Българска работа... пардон - мексиканска.
На сутринта (след кратко забавяне - Борко си забрави портфейла в хотела и трябваше да се връщаме на пожар) се разходихме около тласкалското Zocalo. Научих, че градът има повече от милион жители. Централната част е добре поддържана и артистично оформена. В централния парк дори имаше безжичен интернет. Намерихме чудесна "panaderia" (пекарна) пълна с хубави неща. Борко тръгна да обменя пари в една банка, докато ние с Висенте седнахме да дъвчем козуначени ролца на припек в парка. По дебелите книги пише, че човек трябва да се радва на малките неща в живота. Малкото нещо, което ме радва мен лично, е хубаво кафе с кифличка поднесени на открито в слънчева (задължително късна) сутрин. Отново съжалих, че нямаме повече време да се насладим на това място. Мина доста време и тръгнахме да видим защо се бави Борко. Намерихме го на гишето на банката на ръба на нервен срив. Беше се сблъскал с мексиканската бюрокрация, опитвайки се да извърши най-обикновена обмяна на валута. Като свърши, заяви, че иска бира.
Снимки от Тласкала: https://picasaweb.google.com/everexplore/MexicoTripTlaxcala
Какаксла (Cacaxtla) се намира на двайсетина километра от Тласкала и е важна археологическа забележителност, открита случайно от иманяри. Представлява комплекс от голяма пирамидална платформа и няколко прилежащи по-малки пирамиди. На платформата е имало площад и много помещения, в които са живеели управляващите навремето. Прочетохме, че там са намерени първите човешки изображения в древното индианско изкуство. Има доста добре запазени рисунки, изобразяващи или битки или жертвоприношения. Разгледахме набързо тъй като това беше последният ни ден, а имахме още една много важна спирка преди да се приберем в столицата.
Снимки от Какасла: https://picasaweb.google.com/everexplore/MexicoTripCacaxtla
Сравнително бързо стихнахме до Теотиуакан (Teotihuacan) - огромен древен град, а сега - археологически комплекс. Намира се на 40км от Мексико Сити. Смята се, че е на повече от 2000 години. В разцвета си (края на първото хилядолетие от новата ера) е достигал 200 000 жители и вероятно е бил сред най-големите в тогавашния свят. Основна забележителност са Пирамидата на Луната и два пъти по-голямата Пирамида на Слънцето. Пирамидата на Слънцето е висока около 75м и e сред най-големите в света. Интересно, че след два 5-хилядника, аз пак се задъхах, изкачвайки около 250те стъпала до върха! Между двете пирамиди се простира "Улицата на мъртвите", от която се виждат поне няколкостотин метра. От двете страни на улицата има множество пирамидални платформи. Сега улицата на мъртвите е по-скоро "улицата на търговците на сувенири".
Прекарахме 2-3 часа в Теотиуакан и тръгнахме обратно за Мексико Сити. Тук трябва да отбележа, че Борко обича да пийва бира. Глаголи като смуче, лочи, поглъща, унищожава... биха били по-подходящи, но всичко зависи от гледната точка. Освен това практикува нещо като спорт, който дори и аз прихванах - да пробва много и различни видове чуждоземна бира. След Теотиуакан спряхме някъде насред пътя. Борко влезе в един магазин и след малко излезе от там с две кутийки. Показа ми едната - "Canada Dry" Ginger Ale. Видял, че пише ейл (ale) и решил, че се е сдобил с някаква канадска бира. Мен ме напуши смях, защото в Канада Ginger Ale викат на една газирана напитка подобна на нашия "Алтай". Борко беше дълбоко възмутен!
Снимки от Теотиуакан: https://picasaweb.google.com/everexplore/MexicoTripTeotihuacan
Върнахме се обратно в Мексико Сити, дадохме бакшиш на Висенте и се разделихме в хотела. За мен раздялата беше емоционална, първо защото едно хубаво пътуване свършваше и второ защото за последните девет дни малкият-голям човек беше станал съществена част от нашия живот. Направихме последна обиколка из центъра по тъмно и си легнахме. Моят полет беше рано сутринта на другия ден, а Борко оставаше още два дни да чака неговия.
Интересно, че когато се върнах в Торонто, много хора ме питаха "къде ще е следващото ти пътешествие?"
© Кирил Русев, 2011