---

---

Тъй като трябва да се огранича до една схема на основните идеи на психологическата теория на типовете, трябва да направя подробно описание на индивидуалните черти и действия в светлината на тази теория. Цялостният резултат от моята работа в тази област досега е представянето на два общи типа, обхващащи нагласите, които наричам екстраверсия и интроверсия. Освен тях съм изработил една четворна класификация, отговаряща на функциите на мислене, чувство, усещане и интуиция.

Всяка от тези функции варира според общото поведение и така се получават осем варианта. Питан съм, почти обвинително, защо говоря за четири функции, а не за повече или по-малко. Че са точно четири, е въпрос на емпирични факти. Но както ще се види по-нататък, тези четири функции постигат известна пълнота. Усещането показва актуално даденото, мисленето ни позволява да разберем неговото значение, чувството ни посочва стойността му и накрая интуицията ни показва възможностите накъде и докъде, които лежат в непосредствените факти. По този начин можем да се ориентираме в непосредствения свят толкова пълно, както когато определяме географски дадено място по ширина и дължина.

Четирите функции са нещо като четирите полюса на компаса; те са също толкова произволни и толкова необходими. Нищо не ни пречи да преместим основните пунктове с колкото градуса искаме в една или друга посока, нито пък ни е забранено да им даваме различни имена. Всичко се свежда до съгласие и разбираемост. Но трябва да призная едно нещо: за нищо на света не бих се лишил от този компас при моето психологично откривателско пътешествие. Не само поради очевидната, съвсем човешка причина, че всеки е влюбен в собствените си идеи. Аз ценя теорията за типовете по обективната причина, че тя предлага една система за сравнение и ориентация, което прави възможно нещо. което липсва отдавна, една критична психология.

Карл Густав Юнг

---

---

---

Видно е, че аз приемам чувството като функция сама по себе си и я разграничавам от усещане и интуиция. Който смесва последните две функции с чувството в тесен смисъл, няма да схване неговата рационалност. Но ако са разделени от чувството, става ясно, че чувствените ценности и чувствените преценки -т. е. нашите чувства - са не само разумни, но също и дискриминационни, логични и консистентни като мисленето. Подобно твърдение изглежда странно на човек от мисловния тип, но можем да разберем товаq когато установим, че в една личност с диференцирана мисловна функция чувствената функция е винаги по-малко развита, по-примитивна и заместена с други функции - точно функции, които не са рационални, не са логични и които не оценяват усещането и интуицията.

Последните две по природа са противоположни на рационалните функции. Когато мислим, то е, за да преценим и да направим заключение, а когато чувствуваме, е, а да оценим точната стойност на нещо; усещането и интуицията, от друга страна, са перцептивни - те ни показват какво се случва, но не го тълкуват и оценяват. Те не действуват избирателно съобразно принципи, а само са възприемчиви за това, което става. Но "което става" е само природа и по принцип нерационално. Няма начини на въздействие, с които да се докаже, че трябва да има такъв брой планети или толкова видове топлокръвни животни от този или онзи род. Липсата на рационалност е недостатък, когато са необходими мислене и чувство - рационалността е недостатък, когато трябва да се вярва на усет и интуиция.

Съществуват много хора, чиито обичайни реакции са нерационални, защото са основани главно на усет и интуиция. Но не могат да бъдат базирани едновременно, защото усещането е толкова антагонистично на интуицията, колкото мисленето - на чувството. Когато се опитвам да разбера със слух и зрение какво точно става, не мога в същото време да се отдам на мечти и фантазии относно това, което се намира зад ъгъла. Тъй като точно това е, което трябва да прави интуитивният тип. За да даде път на несъзнаваното или на обекта, лесно е да се види, че сетивният тип е на противоположния полюс от интуитивния. За съжаление не мога да изредя интересните вариации, които произвеждат екстравертираната и интровертираната нагласа в нерационалните типове.

Вместо това предпочитам да кажа няколко думи за ефектите върху другите функции, когато се дава превес на една от тях. Знаем, че човек не може да бъде всичко наведнъж, никога напълно; той винаги развива едни качества за сметка на други и никога не се постига пълнота. Но какво става с тези функции, които не се развиват с упражняване и не се използуват съзнавано във всекидневния живот? Те остават в едно повече или по-малко примитивно и инфантилно състояние, често полусъзнавано или дори съвсем несъзнавано. Тези относително неразвити функции съставляват една специфична непълноценност, която е характерна за всеки тип и е интегрална част на цялостния характер.

Едностранчивият акцент върху мисленето винаги се придружава с непълноценност в чувството и диференцираните усещане и интуиция си вредят взаимно. Дали една функция е диференцирана или не, може да се разбере от нейната сила, стабилност, трайност, сигурност и помощ при адаптиране. Но непълноценността в една функция не се разбира и описва толкова лесно. Съществен критерий е липсата на самостоятелност и последващата ни зависимост от хора и обстоятелства; освен това създаване на настроения и ненужна чувствителност, нейната нестабилност и неяснота и тенденцията да ни прави внушаеми. При използуване на една малоценна функция ние винаги сме в неблагоприятно положение, защото не можем да я управляваме, и всъщност сме дори нейни жертви.

Карл Густав Юнг

---

---

---

Една теория за типове трябва да е по-фина. Например не е достатъчно да се говори за интелигентност, защото това е едно твърде общо и неясно понятие. Почти всяко поведение може да се нарече интелигентно, ако то работи гладко, бързо, ефективно и с цел. Интелигентността, както и глупостта, не е функция, а модалност; терминът не ни казва повече от това, как работи една функция. Същото е валидно и за морални и естетични критерии. Ние трябва да можем да опишем кое е това, което функционира по-различно от обичайния начин на реагиране на индивида.

Така ще бъдем принудени да се обърнем към нещо, което на пръв поглед алармиращо прилича на старата факултативна психология от XVIII век; всъщност ние само се връщаме към текущите идеи във всекидневната реч, напълно достъпни и разбираеми за всеки. Когато например аз говоря за "мислене", само философът няма да знае какво имам предвид; никой лаик няма да го намери за неразбираемо. Той използува тази дума всеки ден и винаги в един и същ общ смисъл, въпреки че не би се затруднил ни най-малко, ако изведнъж се наложи, да даде една неточна дефиниция на мисленето.

Същото е вярно и за "памет" или "чувство". Колкото и да е трудно да се определят научно тези термини, което ги прави психологични понятия, в текущия говор те са лесноразбираеми. Речта е един склад от образи, основан на опита, и следователно понятия, които са твърде абстрактни, не се вкореняват лесно в нея или бързо изчезват поради липса на контакт с реалността. Но мисленето и чувството са толкова реални, че всеки език над примитивното ниво има абсолютно непогрешими изрази за тях. Значи можем да бъдем сигурни, че тези изрази съвпадат с ясно определени психични факти независимо от това, какви са техните научни дефиниции.

Всеки знае какво е съзнание и никой не се съмнява, че това понятие включва едно определено психично състояние, колкото и далеч да е науката от една задоволителна дефиниция. И така аз оформих моите понятия за психичните функции от изрази в текущия говор и ги използувах като критерии за преценка на разликите между хора от един и същи тип поведение. Например вземам мисленето, както се разбира най-общо, защото съм впечатлен от факта, че някои хора мислят повече от други и съответно отдават по-голяма тежест на мисълта, когато вземат важни решения. Те използуват мисленето си и за разбиране и адаптиране към света и каквото и да им се случи, се подлага на разсъждение и обсъждане или най-малкото се съгласува с някой принцип, изграден от мисленето.

Други хора пренебрегват мисленето в полза на емоционални фактори, а именно чувството. Те упорито следват една "политика", диктувана от чувство, и само една извънредна ситуация може да ги накара да разсъждават. Тези хора показват един поразителен контраст спрямо първите. Тази разлика е най-ярка, когато човек от единия тип е партньор в бизнес или брак на човек от другия тип. Така човек може да дава превес на мисленето, независимо дали е екстраверт или интроверт, но винаги го използува по начина, характерен за неговия тип поведение. Но превесът на една или друга от тези функции не обяснява всички разлики, които се откриват.

Това, което наричам мисловни и чувствени типове, обхваща две групи хора, които отново имат нещо общо, което мога да означа само с думата рационалност. Никой няма да оспори факта, че мисленето е по същество рационално, но когато се дойде до чувството, може да се повдигнат някои възражения, които аз не искам просто да отхвърля: напротив, признавам, че доста си блъсках ума при проблема за чувството. И без да товаря изложението с различните дефиниции на това понятие, ще се спра накратко върху моето виждане. Главната трудност лежи във факта, че думата "чувство" може да бъде използувана по най-различни начини.

Това е особено вярно за немския език, но се забелязва добре и в английския и френския език. Преди всичко ние трябва да направим едно внимателно разграничение между понятията чувство и усещане, което обхваща сетивните процеси. На второ място, трябва да разберем, че чувството за съжаление е нещо съвсем различно от едно "чувство" за това, че времето ще се промени или че цената на облигациите за алуминия ще се повиши. Затова предлагам да използуваме термина "чувство" в първия смисъл и да изоставим - що се отнася до психологичната терминология - другите два примера.

Ще говорим за "усещане", когато са въвлечени сетивните органи, а за интуиция - когато имаме налице един вид възприятие, което не може да се проследи директно до съзнавания сетивен опит. И затова дефинирам усещането като възприятие чрез съзнавани сетивни процеси, а интуицията - като възприятие чрез несъзнавани съдържания и връзки. Очевидно можем да спорим до второ пришествие за адекватността на тези дефиниции, но дискусията е само въпрос на терминология.

Все едно че спорим дали да наречем едно животно пума или планински лъв, когато е необходимо само да знаем какво искаме да означим по определен начин. Психологията е едно неизследвано научно поле и първо трябва да бъдат определени нейните специфични идиоми. Добре е известно, че температурата може да се измерва по Реомюр, Целзий или Фаренхайт, но трябва да означим с коя система си служим.

Карл Густав Юнг

---

---

---

Човек не може да бъде екстравертиран или интровертиран без да е такъв във всеки аспект. С термина "интровертиран" ние означаваме, че всички психични събития стават по начина, който считаме за специфичен за интровертираните хора. А също и за да установим факта, че наричането един индивид екстравертиран би било толкова несъответно, колкото да докажем, че ръстът му е шест стъпки, че има кестенява коса или че е брахицефален. Тези изказвания не са много информативни. Изразът "екстравертиран" съдържа повече значение. Той сочи, че когато даден човек е екстравертиран, както съзнанието, така и неговото несъзнавано имат определени качества; че неговото общо поведение, отношенията му с хората и даже протичането на живота му показват някои типични характеристики.

Интроверсия и екстраверсия като типично поведение означава едно основно разделение, което обуславя целия психичен процес, установява неговите обичайни реакции и така определя не само стила на държане, но също и природата на субективното преживяване. И не само това, но то очертава и типа на компенсаторна активност на несъзнаваното, което можем да очакваме, че ще открием. Когато обичайните реакции са определени, можем да сме сигурни, че сме уловили същественото, защото те управляват външното поведение, от една страна, и оформят специфичното преживяване, от друга.

Известен вид поведение води до съответни резултати и субективното разбиране на тези резултати повишава преживяванията, които на свой ред повлияват поведението, и така се затваря кръгът на съдбата на един индивид. Въпреки че няма съмнение, че с привичните реакции ние се докосваме до важна материя, остава деликатният въпрос, дали сме ги характеризирали задоволително. Може да има едно честно различие на мнения дори и между хора с еднакво познание в специалната област. В моята книга за типовете аз събрах всичко. което можах, за да подкрепя моята концепция, но показах достатъчно ясно, че не смятам, че тя е единствената вярна или възможна теория за типовете. Тази теория е достатъчно проста. като се основава на контраста между интроверсия и екстраверсия; но за съжаление простите формулировки са най-достъпни за съмнение.

Те много лесно обясняват актуалните сложности и така ни заблуждават. Тук говоря за моя собствен опит, защото едва публикувах първата формулировка на критериите, когато открих с досада, че и аз някак си съм хванат в нея. Нещо куцаше. Опитвах се да обясня много неща по твърде прост начин, както се случва често при първата радост от откритието. Което ме впечатли сега, беше безспорният факт, че докато хората могат да се класират на екстраверти и интроверти, тези разлики не покриват всички несходства между индивидите във всеки клас. Тези разлики са толкова големи, че бях принуден да се съмнявам дали съм ги наблюдавал точно. Трябваха ми десет години на наблюдения и сравнения, за да премахна това съмнение.

Въпросът за голямата вариация, наблюдавана между членовете на всеки клас, ме потопи в непредвидени трудности, с които не можах да се справя дълго време. Да наблюдавам и да разбера разликите беше сравнително лесно, но както и преди коренът на моите затруднения беше проблемът за критериите. Как да намеря правилните термини за характерните разлики? Тук за първи път и ясно разбрах колко е млада психологията наистина. Тя е малко повече от един хаос на произволни мнения, като изглеждаше, че по-добрата част е произведена в проучвания и консултативни кабинети от изолираните и следователно величествени мозъци на мъдрите учени.

Без да искам да бъда досаден, не можех да се въздържа да конфронтирам професора по психология с манталитета на жени, с китайците и с австралийските негри. Нашата психология трябва да обхваща целия живот, иначе ще остане затворена в средните векове. Разбрах, че в хаоса на съвременната психология не могат да се намерят солидни критерии. Първо трябваше да се създадат - на основа на безценната предварителна работа на много хора, чиито имена ще останат неизвестни в историята на психологията. В рамките на това изложение не мога да спомена всички отделни наблюдения, които ме накараха да избера някои психични функции като критерии за означаване на разликите. Само искам да покажа как ми изглеждаха, когато успях да ги схвана.

Трябва да сме наясно, че един интроверт не само се дърпа назад и се колебае пред обекта, но че го прави по много определен начин. Освен това той не се държи във всички отношения като всеки друг интроверт, а по един специален начин. Също както лъвът удря плячката си с предните лапи, в които се намира силата му, а не с опашката като крокодила, така и нашите обичайни реакции нормално се характеризират с прилагане на нашата най-силна и ефикасна функция; това е израз на нашата сила.

Но това не ни пречи понякога да реагираме по начин, който разкрива специфичната ни слабост. Доминирането на една функция ни кара да създаваме или да търсим някои ситуации и да избягваме други и следователно да имаме преживявания, които са специфични за нас и различни от тези на другите хора. Един интелигентен човек ще се адаптира към света чрез своята интелигентност, а не със средствата на един шестокласен боксьор, въпреки че понякога в пристъп на гняв и той може да използува юмруците си. В борбата за съществуване и адаптация всеки инстинктивно използува най-развитата си функция, която така става критерий за неговите обичайни реакции.

Карл Густав Юнг

---

---

От най-ранни времена постоянно са правени опити за класификация на индивидите в типове и да се внесе яснота в бъркотията. Най-стари опити от този вид са правени от ориенталски астролози, които са измислили т. нар. тригони от четири елемента - въздух, вода, земя и огън. Тригонът на въздуха, както се появява в хороскопа, се състои от три "въздушни" знака на зодиаците Водолей, Близнаци и Везни; тригонът на огъня е направен от Овен, Лъв и Стрелец. Според това древно виждане, който е роден в тези тригони, споделя тяхната въздушна или огнена природа и разкрива отговаряща нагласа и съдба. Тази древна космологична схема е родствена на физиологичната теория за типовете от античността, според която четири нагласи отговарят на четирите телесни течности.

Това, което беше представено от знаците на зодиака, по-късно беше изразено с физиологични термини на гръцката медицина и класификация на флегматичен, сангвиничен, холеричен и меланхоличен тип. Това са само термини за течностите на тялото. Както е известно, тази класификация трая близо седемнадесет века. Колкото до астрологичната теория на типовете, за удивление на просветените тя остана интактна и до днес и дори се радва на нова вълна. Това историческо връщане назад може да успокои нашия дух с факта, че нашите съвременни усилия да формулираме една теория за типовете в никой случай не е нова и без предшественици дори когато нашата научна съвест не ни позволява да се връщаме към тези стари, интуитивни начини за третиране на въпроса.

Трябва да намерим собствен отговор на проблема - отговор, който задоволява изискванията на науката. И тук се срещаме с главната трудност на въпроса за типовете -с проблема за стандарти или критерии. Астрологичният критерий е семпъл; той е даден от съзвездията. А колкото за начина, по който елементите на човешкия характер могат да се припишат на зодиакалните знаци и планетите, това е въпрос, който стига далеч в сивите мъгли на предисторията и остава без отговор. Гръцката класификация за четирите физиологични диспозиции приема като критерий проявите и поведението на индивида точно както е направено днес със съвременните физиологични типове.

Но къде да открием нашия критерий за една психологична теория на типовете? Нека се върнем към споменатия преди случай на различните индивиди, които трябва да прекосят ручея. Как и от каква гледна точка ще класифицираме техните обичайни стимули? Един го прави за удоволствие, друг действува, защото бездействието е по-смущаващо, трети не действува, защото му идва друга идея, и т. н. Списъкът на възможностите изглежда едновременно безкраен и неподходящ за целите на една класификация. Не зная как други биха решили задачата. Мога само да кажа как подходих аз към въпроса и трябва да приема упрека, че моят начин на решение е резултат на личен предразсъдък. И наистина, това възражение е толкова правилно, че не знам как да му отговоря.

Може би трябва да се позова на Колумб, който, използувайки субективни предположения, една фалшива хипотеза и път, изоставен от модерната навигация, все пак откри Америка. Както и да гледаме и да разглеждаме, ние виждаме само с нашите собствени очи. И по тази причина една наука никога не се прави само от един човек, а от много. Индивидът само предлага своя принос и в този смисъл аз се осмелявам да говоря за моя начин на виждане на нещата. Моята професия винаги ме принуждава да държа сметка за особеностите на индивидите.

Това направи необходимо установяването на някои средни истини, както например наложиха обстоятелствата в продължение на години да лекувам безброй брачни двойки и да изпълнявам задачата да превръщам позициите на съпруг и съпруга във взаимно приемливи гледни точки. Колко пъти трябваше да казвам: "Вижте, вашата съпруга има много активна природа и не можете да очаквате цялото й съществуване да се центрира в домакинството." Това е начало на теорията за типове, един вид статистическа истина: има активни и пасивни натури. Но тази износена от времето истина не ме задоволи. Тогава се опитах да кажа, че има хора, склонни към разсъждения, и други - не, защото наблюдавах, че видимо пасивните натури всъщност не са толкова пасивни в мисленето.

Те първо разглеждат ситуацията и после действуват; и понеже правят така редовно, пропускат възможности, където се налага непосредствено действие без обмисляне, и така биват стигматизирани като пасивни. Хората, които не разсъждават, винаги ми изглеждат, че се хвърлят в ситуация без предварителна мисъл само за да видят след това. че са се приземили в блатото. Те могат да бъдат разглеждани като "неразсъждаващи" и това е по-подходящо определение от "активни". Обмислянето в някои случаи е много важна форма на активност и разумен курс на действие за разлика от повърхностността на човека, който трябва да действува на всяка цена. Но много скоро открих, че колебанието на единия невинаги е размисъл и бързото действие на другия не е липса на обмисляне.

Колебанието често произхожда от привична стеснителност или най-малкото от обичайно дръпване назад при среща с твърде трудна задача; докато непосредствената дейност често се дължи на доминираща увереност в себе си и респект към обекта. Това наблюдение ме накара да формулирам тези типични различия по следния начин: има цял клас хора, които в момента на реакция на дадена ситуация най-напред се отдръпват назад като че ли с едно безгласно "не" и след това са способни да реагират; и друг клас хора, които в същата ситуация реагират веднага, очевидно сигурни, че поведението им е правилно.

Първият клас се характеризира с известно негативно отношение към обекта, а вторият - с позитивно. Както знаем, първият клас отговаря на интровертираната, а вторият клас - на екстравертираната нагласа. Но с тези два термина сами по себе си се печели толкова малко, колкото благородникът на Молиер, който открива, че обикновено говори в проза. Тези различия придобиват значение и ценност само когато установим, че всички други характеристики отговарят на типа.

Карл Густав Юнг

---

---

---

Изразът "автономен комплекс" често се критикува, струва ми се, неоправдано. Активните съдържания на несъзнаваното се държат по начин, който не мога да опиша по-добре освен с думата "автономен'". Терминът се използува, за да посочи факта, че комплексите проявяват съпротива към съзнавани намерения и идват и си отиват, както им харесва. Според нашето най-добро познание за тях комплексите са психични съдържания, които са извън контрола на съзнавания дух. Те са отцепени от съзнанието и водят самостоятелно съществуване в несъзнаваното, готови всеки момент да потиснат или да стимулират съзнаваните намерения. По-нататъшното проучване на комплексите води неизбежно до проблема за техния произход и за това има голям брой текущи теории.

Освен теориите опитът показва, че комплексите винаги съдържат нещо като конфликт - те са или причина, или ефект на конфликт. Във всички случаи характеристиките на конфликта - шок, вълнение, душевна агония, вътрешен стремеж - са особени при комплексите. Ние ги наричаме "скелети в шкафа". Те са "уязвими пунктове'", които не обичат да си спомнят и още по-малко да им бъде напомнено от други, но които често се връщат в духа без задръжки и по най-нежелан начин. Те винаги съдържат спомени, желания, страхове, задължения, потребности или гледища, с които никога не можем да се споразумеем, и по тази причина те постоянно се месят в нашия съзнаван живот по един смущаващ и обикновено вреден начин.

Комплексите очевидно представляват един вид малоценност в широк смисъл - изказване, което трябва веднага да обясня, като кажа, че да имаш комплекси не означава малоценност. Означава само, че съществува нещо несъответно, неасимилирано и конфликтно - може би като една пречка, но също и като стимул за по-голямо усилие, а може би и като откриване на нови възможности за постижение. В този смисъл комплексите са огнищни или възлови пунктове на психичния живот, без които не можем. И наистина те не трябва да липсват, защото иначе психичната активност ще стигне до една фатална задръжка. Но те сочат и нерешените проблеми на индивида, периодите, в които търпи поражение поне за момента и където има нещо, което не може да се избегне или преодолее -неговите слаби места във всякакъв смисъл на думата.

Тези характеристики на комплекса хвърлят ярка светлина върху неговата генеза. Той очевидно се появява от сблъсъка между изискване за адаптация и индивидуалната конституционална неспособност да се посрещне предизвикателството. Видян в тази светлина, комплексът е един симптом, който ни помага да диагностицираме една индивидуална нагласа. Опитът показва, че комплексите са безкрайно разнообразни, но едно внимателно сравнение открива относително малък брой на типични първични белези, всички от които водят началото си от първите преживявания в детството. Това е задължително така, защото индивидуалната нагласа е вече един фактор в детството; той е вроден, а не придобит по време на живота. Родителският комплекс всъщност е първата проява на сблъсъка между реалност и индивидуална неспособност да се посрещнат изискванията.

Първата форма на комплекса не може да бъде друга освен родителски комплекс, защото родителите са първата реалност, с която детето влиза в конфликт. Наличието на родителски комплекс ни казва малко или нищо за особената конституция на индивида. Но практическият опит скоро ни показва, че същността на работата не е в наличието на родителски комплекс, а специалният начин, по който комплексът действува в живота на индивида. Срещаме се с най-странни вариации и само много малък брой може да бъде приписан на специалните черти на родителско влияние. Често има няколко деца, които са изложени на същото влияние, но всяко от тях реагира по съвършено различен начин. Обърнах внимание на тези различия, защото вярвам, че чрез тях може да бъде разбрана специфичната индивидуална диспозиция. Защо в едно невротично семейство едно дете реагира с хистерия, друго - с натраплива невроза, трето - с психоза, и четвърто въобще не реагира?

Проблемът с "избора на невроза", с който постоянно се сблъскваше Фройд, лишава родителския комплекс от всякакво етиологично значение и премества изследването върху реагиращия индивид и неговата специална нагласа. Въпреки че опитите на Фройд да реши този проблем абсолютно не ме удовлетворяват, аз самият не мога да отговоря на въпроса. Наистина аз мисля, че не е дошло времето за повдигане на въпроса за избор на неврозата. Преди да се заемем с този крайно труден проблем, ни трябва да знаем много повече за начина, по който реагира индивидът. Въпросът е: как реагира човек на едно препятствие? Например стигаме до поток, над който няма мост. Водата е твърде дълбока, за да се прегази, и трябва да скочим.

За да направим това възможно, имаме на разположение сложна функционална система, а именно психомоторната система. Тя е напълно развита и само трябва да се пусне в действие. Но преди това става нещо от чисто психично естество, вземане на решение какво да се прави. Това се следва от активности, които решават проблема по някакъв начин, и те са различни при всеки индивид. Но е значимо, че ние рядко, ако въобще, приемаме тези събития за характерни, защото по правило не можем да се видим изобщо освен накрая. Т е. както психомоторният апарат е автоматично на наше разположение, така и един изключително психичен апарат е готов за употреба при вземане на решения, който също работи автоматично и следователно несъзнавано.

Съществуват най-различни мнения за структурата на този апарат. Ясно е само, че всеки индивид има свой изработен начин за среща с решения и трудности. Един ще каже, че прескача потока за удоволствие; друг - защото няма алтернатива: трети - защото всяка пречка го предизвиква да я преодолее. Един четвърти няма да прескочи потока, защото мрази безцелното усилие, а петият ще се въздържи, защото няма спешна необходимост да премине на другата страна. Нарочно избрах този обикновен пример, за да покажа колко неуместни изглеждат тези стимули. Те наистина изглеждат толкова безплодни, че ние ги бутаме на една страна и сме склонни да предложим собственото си обяснение.

А точно тези варианти ни предлагат ценна интуиция за индивидуалните системи на психична адаптация. Ако изследваме в други ситуации на живота човека, който минава потока, защото му прави удоволствие да скочи, вероятно ще открием, че повечето от това, което прави или пропуска да направи, може да бъде обяснено с удоволствието, което му доставя. Ще видим, че този, който не вижда други начини да премине, минава през живота внимателно, но без желание, вземайки решения винаги със съпротива. Във всички тези случаи специални психични системи са в готовност да провеждат решенията веднага. Лесно можем да си представим, че броят на тези нагласи е легион.

Особените вариации наистина са безброй, но както и вариациите в кристала могат да бъдат разпознати като принадлежащи на една или друга система. Но също както кристалите показват основни общи неща, които са относително прости, така и тези лични нагласи показват известни фундаментални черти, които ни позволяват да ги отнесем към определени групи.

Карл Густав Юнг

---

---

---

Психологията като естествена наука е нашето най-ново постижение; досега тя беше толкова фантастична и условна, колкото беше естествената наука в средните векове. Мислеше се, че психологията може да мине без емпирични данни и да бъде създадена теоретично - предразсъдък, който все още е актуален. И все пак събитията на психичния живот са най-непосредствено до нас и очевидно това, което знаем най-много. И наистина те са ни най-познати, прозяваме се пред тях. Учудени сме от баналността на тези вечни дреболии; накратко, ние всъщност страдаме под непосредствеността на нашия психичен живот и правим всичко възможно да избягваме да мислим за него. Тогава психиката, която е самата непосредственост, и ние самите, бидейки психиката, сме почти принудени да приемем, че знаем всичко по начин, който не може да се оспорва.

Ето защо всеки от нас има лично мнение за психологията и даже е убеден, че знае повече от всеки друг. Психиатрите, понеже трябва да се борят със семействата и пазачите на пациентите, чието "разбиране" е пословично, може би са първата професионална група, осъзнала този сляп предразсъдък, който дава смелост на всеки да се смята за най-добър авторитет в психологичната материя. Но това, разбира се, не предпазва психиатъра от "всезнайство". Даже един от тях призна: "Има само двама нормални хора в този град - професор Б. е другият." Понеже така стоят нещата в психологията днес, ние трябва да признаем, че това, което е най-близко до нас, е нещото, за което знаем най-малко, въпреки че изглежда, че знаем най-много. Трябва да признаем и че всеки друг вероятно ни разбира по-добре. отколкото ние самите се разбираме.

Във всеки случай като начало това би могло да бъде най-добрият евристичен принцип. Както казах, само защото психиката е толкова близо до нас, психологията се открива толкова късно. Понеже е още в началните си стадии като наука, липсват ни концепции и дефиниции, с които да разберем фактите. Концепции ни липсват, но факти - не; напротив, ние сме заобиколени - почти заровени - от тези факти. Това е поразителен контраст със състоянието при другите науки, където първо трябва да се изровят фактите. Тук класификацията на първичните данни води до формиране на описателни понятия, които обхващат някои естествени редове, като например групирането на елементите в химията и родовете в ботаниката. Но при психиката е съвсем различно.

Тук емпиричната и описателна позиция ни оставя на милостта на непроверения поток на нашите собствени субективни преживявания, тъй че всеки път, когато се появи някакъв вид генерализация от тези впечатления, тя не е нищо повече от един симптом. Понеже ние самите сме психики, почти е невъзможно да дадем свобода на психичното събитие, без практически да сме разтворени в него и така да се лишаваме от способността да познаваме разграничения и да правим сравнения. Това е едната трудност. Другата лежи в обстоятелството, че колкото повече се отвръщаме от специалните явления и се занимаваме с безпространствената психика, толкова по-невъзможно става да определим нещо с точно измерване. Става трудно даже установяването на факти. Ако например аз искам да подчертая нереалността на нещо, казвам, че само съм го помислил.

Аз казвам: "Никога не би ми хрумнала тази мисъл, ако не се беше случило така и така; и освен това аз никога не мисля подобни неща." Бележки от този род са чести и показват колко замъглени са психичните факти или колко са неясни от субективна гледна точка - в реалността те са точно толкова обективни и определени, колкото са историческите събития. Истината е, че аз всъщност не мисля това и това, независимо от условията и допусканията, които приписвам на този факт. Много хора трябва да се борят със себе си, за да направят това съвсем очевидно признание, и това често им струва голямо морално усилие. Това са трудностите, които срещаме, когато правим заключения за състоянието на нещата в психиката от нещата, които наблюдаваме отвън.

Моето по-ограничено поле на работа не е клиничното определение на външните характеристики, а изследване и класификация на психичните данни, които могат да бъдат извлечени от тях. Първият резултат на тази работа е едно дескриптивно проучване на психиката, което ни позволява да формулираме някои теории за нейната структура. От емпиричното приложение на тези теории накрая развихме една концепция за психологичните типове. Клиничните проучвания се базират на описание на симптоми и крачката от тях до описателното проучване на психиката може да се сравни с крачката от чисто симптоматична патология до патология на клетката и метаболизма.

Това означава, че дескриптивното проучване на психиката изважда тези психични процеси на вътрешността на духа, които произвеждат клинични симптоми. Както знаем, това прозрение се добива с прилагане на аналитични методи. Днес притежаваме добро познание за тези психични процеси, които произвеждат невротични симптоми, защото нашето описателно проучване на психиката е напреднало достатъчно, за да можем да определяме комплексите. Каквото и друго да става в тъмните ъгълчета на психиката - и по този въпрос има много мнения, - едно нещо е сигурно: първо и най-вече т. нар. комплекси (емоционално оцветени съдържания с известна автономност) играят важна роля там.

Карл Густав Юнг

---

---

---

Характерът е фиксирана индивидуална форма на човешкото същество. Тъй като има форма на тялото, както и на поведението или на духа, една обща характерология може да ни покаже значението както на физическите, така и на психическите черти. Енигматичната уникалност на живото същество притежава като задължително допълнение и факта, че телесните черти не са само физически, както и душевните черти не са само психични. Континуитетът на природата не знае нищо за тези антитетични разграничения, които е принуден да прави човешкият интелект, за да помогне на разбирането.

Разграничаването между дух и тяло е една изкуствена дихотомия, една дискриминация, която несъмнено се основава много повече на интелектуалното разбиране, отколкото на природата на нещата. Всъщност толкова тясно са преплетени телесни и психични черти, че можем да направим не само далеч стигащи изводи за конституцията на психиката от конституцията на тялото, но и от психичните особености да направим заключение за съответните телесни характеристики. Вярно е, че вторият процес е по-труден; но това не е, защото влиянието на тялото върху духа е по-голямо или обратното, а по съвсем други причини. Като вземем духа за отправна точка, ние вървим от относително непознатото към познатото докато в обратния случай ние имаме предимството да започнем от нещо познато, т. е. от видимото тяло.

Въпреки цялата психология, която мислим, че притежаваме днес, психиката все още е безкрайно по-неясна от видимата повърхност на тялото. Психиката е все още една чужда, почти неизследвана страна, за която имаме само индиректно познание; тя се опосредствува от съзнавани функции, които са обект на почти безкрайни възможности за заблуждение. Бидейки така, за нас е по-сигурно да започнем от външния свят навътре, от познатото към непознатото, от тялото към духа. Следователно всички опити за една характерология започват от външния свят; астрологията в древността се обърна дори към звездното пространство, за да определи тези линии на съдбата. чието начало се намира в самия човек.

Към същия клас на интерпретация от външни белези принадлежат гледането на ръка, френологията на Гал, физиогномията на Лаватер, по-наскоро графологията, физиологичното проучване на типовете на Кречмер и клексографският метод на Роршах. Както виждаме, има голям брой пътища, водещи от физичното към психичното, и е необходимо науката да следва това направление, докато се установят със сигурност някои елементарни психични факти. Но веднъж установени такива факти, ние можем да обърнем процедурата. Тогава можем да поставим въпроса; какви са телесните корелати на дадено психично състояние? За съжаление не сме толкова напреднали, че да отговорим на този въпрос даже и най-общо.

Първата задача е да установим първичните факти на психичния живот, а това все още не е направено. Току-що сме започнали работа по създаване един каталог на психиката и нашите резултати невинаги са успешни. Само установяването на факта, че някои хора имат един или друг изглед, не е от значение, ако не ни дава възможност да открием една психична корелация. Ние научаваме нещо само когато сме определили кои душевни атрибути вървят с дадена телесна конституция.

Тялото без психиката значи малко за нас, както и обратното. Когато се опитваме да извлечем един психичен корелат от една физическа характеристика, ние процедираме - както вече казах - от познатото към непознатото. За съжаление трябва да подчертая, че тъй като психологията е най-млада от всички науки, затова и страда най-много от предубедени мнения. Фактът, че наскоро сме открили психологията, показва напълно ясно, че ни е отнела цялото време, за да правим точно разграничение между нас самите и съдържанията на нашия дух. Докато не се направи това, психиката не може да се изучава обективно.

Карл Густав Юнг

---