---

---

Това въведение, колкото и да е дълго, ми се струва необходимо за изясняване природата на нашия предмет. Когато трябва да се занимаваме с проблеми, ние инстинктивно отказваме да опитаме пътя, който води през мрак и неяснота. Искаме да чуваме само недвусмислени резултати и напълно забравяме, че тези резултати се получават само след като сме влизали и изплували от мрака. Но за да проникнем през тъмнината, ние трябва да съберем всички сили на просвещение, които може да предложи съзнанието; както вече казах, може да се отдадем и на спекулации. Защото при проблемите на психичния живот ние постоянно се препъваме във въпросите за принципа на частните области на най-различни клонове на познание.

Дразним и смущаваме теолога не по-малко от философа, лекаря - не по-малко от просветителя: посягаме дори към полето на биолога и историка. Това екстравагантно поведение не бива да се отдава на нашата арогантност, а на обстоятелството, че човешката психика е уникална комбинация от фактори, която създава и специални обекти, и по-отдалечени линии на изследване. Защото човек произвежда науките извън себе си и своята специална конституция. Те са симптоми на неговата психика. И ако си зададем неизбежния въпрос: "Защо човекът, в очевиден контраст с животинския свят, има проблеми?'", ние попадаме в тази безизходна плетеница от мисли, които хиляди остри умове са събирали в течение на векове.

Аз няма да положа усилията на Сизиф за разрешаване на тази загадка, но ще се опитам да представя съвсем просто моя принос към опита на човека да отговори на този основен въпрос. Не съществуват проблеми без съзнание. Затова трябва да поставим въпроса по друг начин: как се появява съзнанието? Никой не може да каже със сигурност; но можем да наблюдаваме малки деца в процеса, когато стават съзнавани. Всеки родител може да го види, ако обърне внимание. И това е, което можем да наблюдаваме: когато детето опознае някого или нещо - когато то '"познава" дадена личност или предмет, -тогава ние усещаме, че детето има съзнание. Без съмнение затова в рая именно дървото на познанието е, което ражда такъв омразен плод.

Но какво е разпознаване или знание в този смисъл? Ние говорим за "познаване" на нещо, когато успяваме да свържем едно ново възприятие с един вече установен контекст по такъв начин, че поддържаме в съзнание не само новото възприятие, но и целия контекст. Следователно "познаването" се базира върху една съзнавана връзка между психични съдържания. Ние не можем да познаваме несвързани съдържания и дори не знаем за тях. Значи първият стадий на съзнанието, който можем да наблюдаваме, се състои от проста връзка между две или повече психични съдържания. На това ниво съзнанието е чисто спорадично, ограничено до представянето на нови връзки, и съдържанието по-късно се забравя.

Факт е, че в ранните години на живота липсва трайна памет; в най-добрия случай има острови на съзнание, които са като отделни лампи или осветени обекти в пълния мрак. Но тези острови на памет не са същите като началните свързвания между психични съдържания; те съдържат нещо повече и нещо ново. Това нещо е много важните серии на свързани съдържания, които образуват т. нар. Аз. Егото - също като началните серии на съдържания - е един обект в съзнанието и по тази причина детето говори за себе си в началото обективно, в трето лице. По-късно, когато съдържанията на Аза са натоварени със собствена енергия (най-вероятно в резултат на упражнение), се появява чувството за субектност. или "Азовостта".

Това е моментът, когато детето започва да говори за себе си в първо лице. На това ниво е началото на дългосрочната памет. В основата си тя е континуитет на спомените на Аза. В детския стадий на съзнание още няма проблеми; нищо не зависи от субекта, тъй като самото дете е изцяло зависимо от родителите. Като че ли все още не е напълно родено и все още е затворено в психичната атмосфера на родителите. Психичното раждане и съзнаваното разграничаване на Аза от родителите нормално се появява в пубертета и появата на сексуален живот. Физиологичната промяна се придружава с една психична революция. Защото различните телесни прояви дават такъв акцент на Аза, че той често се налага без задръжка и мярка.

Понякога това се нарича "непоносимата възраст". До този период психичният живот на индивида се владее от импулси и той се среща с много малко или с никакви проблеми. Даже когато външни ограничения спират субективните импулси. тези задръжки не разстройват индивида. Той им се подчинява или ги заобикаля, но си остава същият. Той още не познава състоянието на вътрешно напрежение, което носи един проблем. Това състояние се появява, когато едно външно ограничение се превърне във вътрешно препятствие; когато един импулс се противопоставя на друг.

Използувайки психологични термини, бихме казали: състоянието, предизвикано от един проблем - състояние на несъгласие със себе си. - се появява, когато до сериите Азови съдържания се появят нови серии с еднакъв интензитет. Тези втори серии поради енергетичната им стойност притежават една функционална значимост, равна на тази на Аз-комплекса; можем да го наречем втори Аз. който в дадения случай изземва ръководството от първия. Това води до отчуждение от себе си -състоянието, което създава проблем.

Карл Густав Юнг

---

---

---

Да се обсъждат проблемите, свързани със стадиите на човешкото развитие, е сложна задача, защото означава да се разгърне картината на човешкия живот в неговата цялост от люлката до гроба. В тесните рамки на това изложение задачата може да се изпълни само в най-общ план и трябва добре да се разбере, че няма да се прави опит за описание на нормалните психични явления в различните стадии. Ние ще се ограничим само с някои "проблеми": т. е. с неща, които са трудни, съмнителни или двойствени: с една дума, с въпроси, които имат повече от един отговор - и което е в повече, отговори, които винаги са открити за съмнение. По тази причина ще има много наши мисли, на които ще поставим един въпросителен знак.

И - още по-лошо - ще има неща, които трябва да приемем на доверие, а тук и там ще се отдадем на спекулации. Ако психичният живот се състои само от открити случки - какъвто е все още случаят на примитивно ниво - можем да се задоволим с един здрав емпиризъм. Но психичният живот на цивилизования човек е пълен с проблеми; не можем дори да мислим за него освен в термини на проблеми. Нашите психични процеси до голяма степен се състоят от разсъждения, съмнения и експерименти, всички от които са почти напълно чужди на несъзнавания, инстинктивен дух на примитивния човек. На растежа на съзнанието трябва да благодарим за наличието на проблеми: те са съмнителният дар на цивилизацията.

Точно отвръщането от инстинкта - противопоставянето на инстинкта - създава съзнание. Инстинктът е природа и се стреми да повтаря природата; докато съзнанието може да търси само култура или нейното отричане. Даже когато се връщаме към природата, вдъхновени от копнежа на Русо, ние "култивираме" природата. Докато сме потопени в природата, ние сме несъзнавани и живеем в сигурността на инстинкта, който не познава проблеми. Всичко в нас, което все още принадлежи на природата, се свива пред един проблем; защото името му е съмнение и когато има съмнение, налице е несигурност и възможност за разделящи се пътища. И когато са възможни много пътища, ние се отказваме от ръководството на инстинкта и стигаме до страха.

Защото сега се вика съзнанието да извърши това, което природата винаги е правила за своите деца - а именно да даде едно сигурно, ясно и недвусмислено решение. И тук сме разтревожени от твърде човешкия страх, че съзнанието - нашето Прометеево завоевание -може накрая да не може да ни услужи вместо природата. Така проблемите ни водят до едно сиротно и изолирано състояние, в което сме изоставени от природата и тласкани към съзнание. Няма друг път за нас; ние сме принудени да прибягваме до решения и разрешения там където преди се поверявахме на естествените събития.

Следователно всеки проблем носи възможност за разширение на съзнанието - но и необходимостта да кажем гудбай на детската несъзнаваност и вяра в природата. Тази необходимост е психичен факт от такава важност, че съставлява едно от основните символни учения на християнската религия. То е пожертвуването на природния човек - несъзнаваното, простодушно същество, чиято трагична кариера започва с изяждането на ябълката в рая. Библейското падане на човека представя зората на съзнанието като проклятие. И точно в тази светлина разглеждаме всеки проблем, който ни насилва към по-голямо съзнание и ни отделя още повече от рая на несъзнаваното детство.

Всеки от нас с радост отбягва проблемите си; ако е възможно, не се споменават или, още по-добре, тяхното съществуване се отрича. Ние искаме да направим живота си прост, сигурен и лек - и затова проблемите са табу. Предпочитаме да имаме сигурност, а не съмнения - резултати, не експерименти, -без дори да видим, че сигурност се получава чрез съмнение, а резултати - чрез експеримент. Изкусното отричане на един проблем не води до убедителност; напротив, търси си още по-широко и високо съзнание, за да ни даде сигурността и яснотата, от която се нуждаем.

Карл Густав Юнг

---

---

---

Трябва да прибавя, че не се иска само простото изпълнение на картините. Необходимо е и едно интелектуално и емоционално разбиране; те трябва да бъдат съзнавано интегрирани, да се направят разбираеми и морално приемливи. Трябва да ги подлагаме на един процес на интерпретация. Но въпреки факта, че толкова често съм изминавал този път с индивидуалните пациенти, все още не съм успял да направя този процес ясен за по-широк кръг и да го превърна във форма, подходяща за публикация. Всичко това се прави по един частичен начин. Истината е, че ние сме на съвършено нов терен и придобиването на опит е първото условие. По много важни причини бих искал да избегна прибързаните заключения.

Ние работим с област на психичния живот извън съзнанието и методът ни на наблюдение е индиректен. Все още не знаем до каква дълбочина сме стигнали. Както вече отбелязах, струва ми се, че става въпрос за един центриращ процес, защото пациентите чувствуват, че много картини решително сочат в тази посока. Това е процес, който води до нов център на равновесие и като че ли Азът се върти в орбита около него. Целта на този процес в началото може да остане неясна. Можем да отбележим само неговия важен ефект върху съзнаваната личност. От факта, че промяната повишава чувството за живот и поддържа потока на живота, можем да заключим, че в него е включена една особена целесъобразност. Можем да наречем това една нова илюзия - но какво е илюзия?

По какъв критерий преценяваме, че нещо е илюзия? Съществува ли за психиката нещо, което можем да наречем "илюзия"? Това, което наричаме така, за психиката може да е най-важният фактор за живота - нещо толкова необходимо, колкото кислородът за организма - една психична актуалност от първа важност. Вероятно психиката не се смущава от нашите категории за реалност и за нас ще е по-мъдро да кажем: всичко, което действува, е актуално. Който проучва психиката, не трябва да я смесва със съзнанието, защото забулва собствения си поглед към обекта, който иска да проучва. Напротив, за да познава психиката, той трябва да се научи как да я различава от съзнанието. Много е вероятно, че това, което наричаме илюзия, е актуално за психиката: по тази причина не можем да съизмерваме психичната актуалност със съзнаваната актуалност.

За психолога няма нищо по-глупаво от позицията на мисионера, който провъзгласява боговете на "бедните езичници" за илюзии. Но за съжаление ние продължаваме по същия догматичен начин, като че ли това. което наричаме реално, също не е пълно с илюзии. В психичния живот, както и навсякъде в нашия опит, всички неща, които действуват, са актуални независимо от имената, които им дава човек. Да разберем, че тези събития имат актуалност - това е важното за нас; а не да им даваме едно или друго име. За психиката духът е не по-малко дух дори и когато се нарича сексуалност.

Трябва да повторя, че различните технически термини и техните промени никога не засягат същността на описания по-горе процес. Той не може да се ръководи от рационалните схващания на съзнанието, както и самият живот. И понеже чувствуват цялата сила на тази истина, моите пациенти прибягват към символни изрази. В представянето и интерпретацията на символите те намират нещо по-ефективно и адекватно за потребностите си, отколкото в рационалните обяснения.

Карл Густав Юнг

---

---

---

Може би аз не мога да обрисувам степента, до която тези открития променят гледната точка и ценностите на пациента и как те повдигат центъра на тежестта на гравитацията на личността. Като че ли Азът е земята и изведнъж открива, че слънцето (или цялостната личност) е център на орбитите на планетите, както и на тази на земята. Но не сме ли знаели винаги, че това е така? Аз самият вярвам, че винаги сме го знаели. Но аз мога да зная нещо с главата си, което другият човек в мен съвсем не знае, и мога да живея така, като че ли не го знам. Повечето от моите пациенти знаят по-дълбоката истина, но не я преживяват. И защо не го правят? Поради това двусмислие, което кара всички нас да поставяме Аза в центъра на нашия живот - и тази неяснота идва от свръхоценка на съзнанието.

Много е важно за един млад човек, който е все още неадаптиран и не е постигнал нищо, да оформи съзнавания Аз колкото е възможно по-ефективно - т. е. да обучава волята. Той дори може да не вярва в нищо активно в самия него, което не е идентично с волята му. Може да се чувствува човек на волята и да подценява всичко друго в него самия или да предполага, че то е обект на неговата воля - без тази илюзия едва ли би могъл да постигне една социална адаптация. Друго е с пациента във втората половина на живота, който вече няма нужда да обучава съзнаваната си воля, а който, за да разбере смисъла на неговия индивидуален живот, трябва да се научи да преживява вътрешното си същество.

За него социалната полезност вече не е цел, въпреки че не се съмнява в нейната полезност. Напълно наясно за социалната неважност на неговата творческа активност, той вече я разглежда като начин за лично развитие и благополучие. Тази активност прогресивно го освобождава от една болестна зависимост и така печели вътрешна твърдост и нова вяра в себе си. А последното постижение му помага и в социалния живот. Защото един вътрешно здрав и сигурен човек ще бъде по-адекватен към социалните си задължения от този, който не е в добри отношения с несъзнаваното си. Нарочно избягвам да товаря моето изложение с теория и затова много неща ще останат неясни и необяснени.

Но за да направя разбираеми картините на моите пациенти, трябва поне да се споме­нат някои теоретични пункта. Общ белег на всички тези картини е един примитивен символизъм, очевиден както в рисуването, така и в оцветяването. Обикновено цветовете са много силни по интензи­тет; често присъствува и едно архаично качество. Тези особености разкриват природата на творческите сили, произвели картините. Те са нерационални, символни течения в еволюцията на човека и са толкова архаични, че е лесно да се направят паралели между тях и подобни прояви в областта на археологията и сравнителната религия. Затова можем да приемем, че тези картини произлизат главно от това поле на психичния живот, което аз нарекох колективно несъзнавано.

С този термин означавам една несъзнавана психична активност, налична във всички човешки същества, която не само стимулира символичните картини днес, но е извор и на всички подобни продукти в миналото. Такива картини избликват от - и задоволяват - една естествена потребност. Като че ли чрез тези картини ние даваме израз на тази част от психиката, която стига далеч в примитивното минало и го свързва с днешното съзнание, като смекчава смущаващите ефекти върху него.

Карл Густав Юнг

---

---

---

Колко малко общо има с "изкуство" моят начин на рисуване, разбрах наскоро от случая на една талантлива портретистка; беше започнала отново с жалки детски усилия - буквално като че ли никога не е държала четка в ръката си. Да рисуваме това, което виждаме пред нас е по-различно от рисуването на това, което виждаме вътре. Много от по-напредналите пациенти започнаха тогава да рисуват. Разбирам, че всеки ще приеме това като крайно ненужен вид дилетантство. Но трябва да помним, че не говорим за хора, които трябва да доказват своята социална полезност, а за тези, които вече не намират смисъл и своята стойност в обществото и които са стигнали до по-дълбокия и по-опасен въпрос за смисъла на техния индивидуален живот.

Да бъдеш частица в масата има значение и чар само за човек, който още не е стигнал до този стадий, но не и за човека, който го е преживял предоволно. Важността на индивидуалния живот винаги може да бъде отречена от "обучителя", чиято гордост е да отглежда масовия човек. Но всеки друг човек рано или късно сам ще намери това значение. Въпреки че от време на време моите пациенти произвеждат художествено красиви творения, които могат да бъдат показвани на изложби на модерно "изкуство", аз ги третирам като напълно без стойност съобразно тестовете за сериозно изкуство. Даже е важно да не им се придава такава стойност, защото ще си въобразят, че са художници, и това ще развали добрите ефекти на упражне­нието.

Не е въпрос на изкуство - или не трябва да бъде въпрос на изкуство, - а на нещо повече, на нещо по-друго от само изкуството: а именно живия ефект върху самия пациент. Значението на индивидуалния живот, чиято важност е незначителна от социална гледна точка, тук получава най-висока ценност и за негова сметка се бори пациентът да даде форма, колкото и да е груба и детска, на неизразимото. Но защо окуражавам пациентите в даден период на развитие да се изразяват с четка, молив или перо? Целта ми е същата като при сънищата: искам да предизвикам един ефект. В детското състояние, описано по-горе, пациентът остава в пасивно положение; но сега започва да играе една активна роля.

В началото поставя на хартия това, което идва в неговата фантазия, и следователно го превръща в целенасочен акт. Той не само говори за това, но той реално върши нещо за него. От психологична гледна точка едно нещо е за човека да има два пъти седмично интересни разговори с доктора -резултатите от които висят някъде във въздуха - и съвсем друго нещо - да се бориш с часове с непокорните четка и бои. за да произведеш накрая нещо, което, погледнато директно, е напълно без смисъл. Ако фантазията му е наистина без смисъл за него, усилието му да я рисува ще бъде мъчително и едва ли би се опитал втори път. Но тъй като тя не му изглежда напълно лишена от смисъл, занимаването с нея повишава ефекта й върху него.

Освен това усилието да се даде видима форма на образа засилва проучването на всичките му части, така че ефектите му могат да бъдат по-пълноценно преживени. Изкуството на рисуване придава на фантазията един елемент на реалност, което й дава по-голяма тежест и по-голяма движеща сила. И наистина тези груби рисунки предизвикват ефекти, които, трябва да призная, са твърде трудни за описание. Когато един пациент е видял един или два пъти как се освобождава от едно мизерно състояние на духа чрез символната рисунка, той вече ще се обръща към тези начини за отпускане винаги когато нещата не вървят добре за него.

По този начин се печели нещо безценно, едно развитие към независимост, една крачка към психологична зрялост. Чрез този метод пациентът може да стане творчески независим - ако мога да го нарека така. Той вече не е зависим от сънищата или от познанието на лекаря, а може да даде форма на вътрешното си преживяване, като го нарисува. Защото това, което рисува, са активни фантазии - това е, което го активира. И това е активното в самия него, но не в смисъла на предишната грешка, когато погрешно приема личното его за цялостна личност; вече е самият той в нов смисъл, защото сега неговият Аз се появява като един обект, активиран от вътрешни жизнени сили. Той се стреми да представи колкото се може по-пълноценно в серията от картини това, което действува вътре в него, само за да открие накрая, че то е вечно неизвестното и неясното - скритите основи на психичния живот.

Карл Густав Юнг

---

---

---

За мен е особено важно да зная колкото може повече за примитивната психология, митологията, археологията и сравнителната религия поради това, че тези области ми предлагат безценни аналогии, с които мога да обогатя асоциациите на моите пациенти. Работейки заедно, ние сме способни да намерим това, което изглежда неясно, пълно със значение и така да повишим ефективността на съня. Да се влезе в зоната на непосредственото преживяване е много стимулиращо за тези, които са постигнали много в живота, но не намират смисъл и удовлетворение в него.

По този начин също известното и обикновеното придобива променен вид и дори един нов блясък. Защото всичко зависи от товак, как гледаме на нещата, а не какви са те сами по себе си. Най-малкото нещо със значение струва много повече от най-голямото без значение. Не мисля, че подценявам риска на това начинание. То е като да започнеш да строиш мост в пространството. И наистина, човек може даже да помисли - както става често, - че като следват тази процедура, лекарят и неговият пациент се впускат в чисти фантазии. И аз не считам това за възражение, а че е съвсем на място. Даже правя усилия да следвам пациента в неговите фантазии.

Да си призная, аз имам много високо мнение за фантазията. За мен тя е майчински творческата страна на мъжкия дух. Когато всичко е казано и направено, никога не намираме улики срещу фантазията. Наистина има глупави, неадекватни, болестни и неудовлетворяващи фантазии, чиято стерилна природа бързо ще бъде разбрана от всеки човек със здрав разум; но това, разбира се, не доказва нищо срещу стойността на творческото въображение. Всички дела на човека имат своя корен в творческата фантазия. Какво право имаме тогава да подценяваме фантазията?

В обикновения ход на нещата фантазията не се отклонява лесно; тя е твърде дълбока и тясно свързана с корена на човешкия и животинския инстинкт. По изненадващи начини тя винаги се изправя отново. Творческата активност на въображението освобождава човека от условността на "нищо, но" и стимулира в него духа на играта. Както казва Шилер, човек е истински човек само когато играе. Моята цел е да стигна до едно психично състояние, в което пациентът започва да експериментира със собствената си природа - едно състояние на флуидност, промяна и растеж, в което вече няма нищо вечно фиксирано и безнадеждно вкаменено. Разбира се, тук аз мога да представя само генералните принципи на моята техника.

Работейки със сън или фантазия, имам за правило никога да не излизам отвъд значението, което има ефект върху пациента; само се стремя, във всеки случай, да направя това значение колкото е възможно по-съзнавано за него така, че да може да разбере неговите надлични връзки. Това е важно, защото, когато нещо съвсем универсално се случи на един човек и той предполага, че това е специфично за него преживяване, тази нагласа очевадно е погрешна, т. е. много лична и с тенденция да го изключи от човешкото общество. Ние изискваме не само сегашно лично съзнание, но също и едно надперсонално съзнание, което е отворено за усета за исторически континуитет.

Колкото и далечно да изглежда, опитът показва, че много неврози са причинени от факта, че хората отхвърлят собствените си религиозни мотиви поради някаква детска страст за рационално просветление. Днешният психолог трябва да разбере веднъж и завинаги, че ние вече не се занимаваме с въпроси на догма и вяра. Религиозната нагласа е елемент на психичния живот, чиято важност не може да се отрече. И точно за религиозния мироглед е необходим усетът за исторически континуитет.

Връщайки се на въпроса за моята техника, аз се питам до каква степен съм задължен на Фройд. Аз я научих от метода на Фройд за свободните асоциации и разглеждам моята техника като по­нататъшно развитие на неговия метод. Докато помагам на пациента да открие ефективните елементи в своя сън, докато се опитвам да му покажа общото значение на неговите символи, той е все още, говорейки психологично, в едно детско състояние. За известно време той зависи от сънищата си и винаги се пита дали следващият сън ще му даде нова светлина или не. Зависим е и от моите идеи за неговите сънища, и от моята възможност да повишавам проницанието му чрез моите познания.

Така той е все още в едно нежелано пасивно състояние, в което всичко е несигурно и под въпрос; нито той, нито аз знаем какъв ще бъде изходът на това пътуване. Често пъти не е повече от ходене пипнешком в една египетска тъмнина. В това състояние не можем да очакваме много изразен ефект, защото несигурността е твърде голяма. Освен това винаги рискуваме, че това, което е изплетено през деня, през нощта може да се разплете. Опасността е, че нищо не спира; че нищо не запазва формата си. В тези обстоятелства често се случва, след един особено живописен или любопитен сън, пациентът да каже: "Знаете ли, ако бях художник, щях да го нарисувам."

Или сънищата приличат на снимки, картини, рисунки или вдъхновени ръкописи и може би на филми. Аз използувам тези моменти за практически цели и наистина карам пациентите да нарисуват това, което са видели в сън или фантазия. Като правило срещам възражения: "Аз не съм художник." На това обикновено отговарям, че и модерните художници не са -по която причина модерната картина е абсолютно свободна - и че тук не става въпрос за красивото, а само за труда да нарисуваш нещо.

Карл Густав Юнг

---

---

---

Съдържанията на първите сънища са безкрайно разнообразни - имам предвид сънищата, които пациентът споделя в началото на лечението. В много случаи те сочат директно към миналото и към това, което е забравено и загубено за личността. Именно от тези загуби произлизат едностранчивите резултати и това води до застой и последваща дезориентация. В психологични термини едностранчивостта може да доведе до една внезапна загуба на либидо. Всички наши предишни активности стават безинтересни, даже без смисъл, и целите, към които вървим, загубват своята стойност. Това, което в един човек е само временно настроение, в друг става хронично състояние.

В тези случаи възможностите за развитие на личността лежат някъде в миналото и никой, даже самият пациент не знае за тях. Но сънищата могат да ги разкрият. В други случаи сънят сочи към настоящи факти като например брак или социално положение, които никога не са били съзнавано приемани за извор на проблеми и конфликти. Тези възможности влизат в обсега на рационално обяснение и не е трудно такива инициални сънища да се направят разбираеми. Истинската трудност започва при сънища, както се случва често, които не сочат към нищо реално - специално когато показват някакъв вид предричане на бъдещето. Не казвам, че такива сънища са задължително пророчески, но че те предвиждат или "разузнават".

Такива сънища съдържат намеци за възможности и никога не могат да станат приемливи за един външен човек. Понякога не са приемливи дори за мен и аз казвам на моите пациенти: "Не го вярвам, но следвайте указанието." Както казах, стимулиращият ефект е единственият критерий и невинаги е необходимо да разбираме защо се получава такъв ефект. Това е особено вярно за сънища с митологични образи, които понякога са невероятно странни и смущаващи. Тези сънища съдържат нещо като "'несъзнавана метафизика"; те са израз на недиференцирана психична активност, която често може да съдържа зародиши на съзнавана мисъл*. В един дълъг начален сън на един от моите "нормални" пациенти болестта на детето на сестра му играеше важна роля. Тя била малко момиче на две години.

Преди това сестра му наистина загубила едно момче при болест, но другите й деца били здрави. Образът на болното дете в съня му в началото го озадачавал - несъмнено защото не съвпадал с фактите. Тъй като нямало директна и близка връзка между сънуващия и сестра му, той не можел да намери нищо лично в този образ. След това изведнъж се сетил, че преди две години изучавал окултизъм и това го довело до психологията. Детето очевидно представяше интереса му към нещата на психиката, идея, за която никога не бих се сетил сам. Разглеждан от теоретична страна, този образ на съня може да значи всичко и нищо. Всъщност едно нещо или един факт означават ли нещо във и за себе си?

Само можем да бъдем сигурни, че се интерпретира винаги от човешко същество, то дава значение на един факт. И това е основното в психологията. Сънуващият възприема като нова и интересна идея, че изучаването на окултизма може да съдържа нещо болезнено в себе си. И тази мисъл идва на място. Това е решителният пункт: интерпретацията работи, независимо какво избираме за обяснение на нейното действие. За сънуващия тази мисъл съдържа една критичност и чрез нея се стига до една промяна на нагласите. Чрез такива слаби промени, които не могат да се измислят рационално, нещата започват да се движат и мъртвата точка е преодоляна.

Коментирайки този пример, мога да кажа примерно, че сънят означава, че окултните занимания на сънуващия съдържат нещо болестно. В този смисъл мога да говоря и за "несъзнавана метафизика", ако чрез този сън сънуващият е стигнал до тази мисъл. Но аз отивам по-нататък; аз не само давам възможност на пациента да види какво му се случва във връзка с неговия сън, но позволявам и на себе си да направя същото. Аз му давам предимството на моите догадки и мнения. Ако, правейки това, отварям вратата на т. нар. сугестия, не виждам причина за съжаление; добре е известно, че сме достъпни само за тези внушения, с които вече тайно сме в съгласие.

Няма вреда, ако от време на време се отклоняваме за подобно разгадаване на загадки. Рано или късно психиката отхвърля грешката, също както организмът изхвърля едно чуждо тяло. Не е необходимо да се опитвам да доказвам, че моята интерпретация на сънища е правилна, което би било едно безнадеждно начинание, но трябва само да помогне на пациента да намери това, което го активира - казвам само, че това е актуално.

*Видението на Платон в пещерата е едно фантастно предричане на проблема за познанието, който ще занимава философите за векове напред. Понякога сънищата и фантазиите показват едно философско прозрение, сравнимо с видение.

Карл Густав Юнг

---

---

---

Това, което трябва да кажа, започва в момента, когато лечението спира и започва развитието. Моят принос в психотерапията се отнася до тези случаи, при които рационалното лечение не дава задоволителни резултати. Клиничният материал на мое разположение е от специално естество: нови случаи са решително по-малко. Повечето от моите пациенти вече са минали през някаква форма на психотерапевтично лечение, обикновено с частичен или отрицателен резултат. Около една трета от моите случаи не страдат от клинично определена невроза, а от безцелност и празнота в живота.

Но на мен ми се струва, че това описва добре общата невроза на нашето време. Повече от две трети от моите болни са минали средната възраст. Трудно е да се лекуват болни от този вид с рационални методи, защото повечето са социално добре адаптирани индивиди, със значителни възможности, за които нормализация не значи нищо. А що се отнася до т. нар. нормални хора, за тях съм още по-зле, защото не притежавам една готова житейска философия, която да им предложа. В повечето от моите случаи ресурсите на съзнанието са изчерпани; обичайният израз за тази ситуация е: "Аз съм затънал."

Основно този факт ме е карал да търся скрити възможности. Защото не знам какво да кажа на пациента, когато той ме пита: "Какво ме съветвате? Какво да направя?" Не знам повече от него. Знам само едно нещо: че когато за моя съзнаван поглед няма възможен път напред и следователно аз съм "затънал" моето несъзнавано ще реагира на тази непоносима задръжка. Стигането до една мъртва точка е толкова повтаряно събитие в еволюцията на човечеството, че е станало тема на много вълшебни приказки и митове. Знаем за "Сезам, отвори се!" или за животни, които помагат да се намери скритият път.

Може да се каже по следния начин: "да си затънал" е типично събитие, което с течение на времето е предизвикало типични реакции и компенсации. Затова можем да очакваме с известна степен на вероятност, че нещо подобно ще се появи в реакциите на несъзнаваното, например в сънищата. В такива случаи моето внимание е насочено повече и специално към сънищата. Това не е, защото поддържам схващането, че сънищата трябва винаги да бъдат викани на помощ, или защото притежавам някаква тайнствена теория за сънищата, която ми казва как трябва да постъпя; а само от затруднение.

Не знам къде още да търся помощ и затова се опитвам да я намеря в сънищата; те поне ни дават образи, които сочат към едно или друго, а това във всички случаи е по-добро от нищо. Аз нямам теория за сънищата; не знам как се появяват те. Даже се съмнявам дали моят начин на тълкуване заслужава името "метод". Аз споделям предразсъдъците на моите читатели срещу интерпретацията на сънищата като квинтесенция на несигурност и подреждане. Но, от друга страна, знам, че ако разсъждаваме върху един сън достатъчно дълго и изчерпателно - ако го вземем с нас и го обръщаме от всички страни отново и отново. - почти винаги излиза нещо.

Това нещо, разбира се, не е от такъв характер, че да се гордеем с научната му природа или да го рационализираме, но то е едно практично и важно досещане, което показва в каква посока несъзнаваното води пациента. Аз дори мога да не отдавам първостепенно значение на въпроса, дали нашето изследване на сънищата дава един научно доказуем резултат; ако правя това, аз следвам една изключително лична цел, която може да се нарече автоеротична. Трябва да се задоволя с факта, че резултатът значи нещо за пациента и поставя живота му отново в движение. Мога да си позволя само един критерий за валидността на моята интерпретация на съня - и той е, че тя работи. А колкото за моето научно хоби -желанието ми да разбера защо действуват сънищата. - това трябва да запазя за свободното си време.

Карл Густав Юнг

---

---

---

Колкото за психичната конституция, добре е известно, че аз постулирам две различни основни нагласи съобразно типичните разлики, вече видени от много изследователи на човешката природа - екстравертирано и интровертирано поведение. Те са важни индикатори, както и доминирането на определена психична функция над други функции. Голямата изменчивост на човешкия живот налага постоянни теоретични модификации, които често се прилагат от лекаря съвсем несъзнавано, но които по принцип съвсем не съвпадат с неговото теоретично кредо. Докато говорим за психичната конституция, няма да пропусна да посоча, че има някои хора, чиято нагласа е предимно духовна, и други с предимно материалистична нагласа.

Не трябва да се мисли, че подобна нагласа е случайно придобита или произлиза от някакво недоразумение. Тези нагласи се проявяват като вродени страсти, които никаква критика или убеждение не могат да премахнат; даже има случаи, при които един очевиден материализъм произлиза от отричането на религиозни нагласи. Днес се познават по-добре случаи от обратния тип, въпреки че не са по-чести от другите. Тези поведения също са показатели, които не трябва да се пренебрегват. Когато използуваме думата индикатор, може да изглежда, че означава, както в медицинския език изобщо, че това или онова лечение е показано.

Но психотерапията още не е стигнала до такова ниво на сигурност - по която причина нашите показатели за съжаление не са повече от прости предупреждения срещу едностранчивостта. Човешката психика е много неясна. Във всеки отделен случай ние трябва да разглеждаме въпроса, дали една нагласа или т. нар. хабитус съществува по собствено право, или е само компенсация на обратното. Трябва да призная, че съм допускал грешки в това отношение, че във всеки отделен случай ми е било трудно да избягвам всички теоретични предположения както за структурата на неврозата, така и за това, какво може и трябва да прави пациентът. Оставял съм, колкото е възможно, чистия опит да решава терапевтичните цели.

Това може да изглежда странно, защото е прието, че терапевтът трябва да има определена цел. Но ми се струва, че специално в психотерапията за лекаря е препоръчително да няма една твърде фиксирана цел. Той може само бегло да знае какво се иска повече от това, което прави природата и волята за живот на болния човек. Големите решения за човешкия живот по правило са много по-свързани с инстинктите и други тайнствени несъзнавани фактори, отколкото със съзнаваната воля и добронамерената разумност. Обувката, която става на един, стиска на другия; няма рецепта за живот, която да е валидна за всички случаи.

Всеки от нас носи собствената си форма на живот - една неопределима форма, която не може да бъде заместена от никоя друга. Разбира се, тези разсъждения не могат да ни попречат да правим всичко възможно да бъде животът на пациентите нормален и разумен. Ако това носи задоволителен резултат, нека продължи така; но ако не е достатъчно, тогава за лошо или добро терапевтът трябва да се ръководи от данните, представени от несъзнаваното на болния. Тук трябва да следваме природата като водач и курсът, който тогава приема лекарят, не е толкова въпрос на лечение, а на развиване на творческите възможности, които се намират в самия пациент.

Карл Густав Юнг

---

---

---

Както е известно, човек може да кара доста дълго време с една неправилна теория, но не и с неадекватни лечебни методи. В моята близо 30-годишна психотерапевтична практика съм се срещал с доста неуспехи, но те са ми били по-интересни от успехите. Почти всеки, от примитивния шаман до лечителя с молитви, може да постигне успех в психотерапията. Но психотерапевтът научава малко или нищо от успехите си. Те само утвърждават грешките му, а всъщност неговите неуспехи са безценен опит, защото не само отварят път към по-дълбока истина, но го и принуждават да променя схващанията и методите си.

Аз наистина разбирам колко много работата ми напредна под влияние първо на Фройд и после на Адлер; и винаги когато е възможно, аз използувам техните теории в практическото лечение на пациентите. Но все пак поддържам факта, че претърпях неуспехи, които можех да избегна, ако бях съобразил тези емпирични данни, които по-късно ме принудиха да модифицирам техните гледища. Невъзможно е да опиша всички ситуации, с които съм се сблъскал и ще трябва да се задоволя само с няколко типични случая. Най-големи трудности съм имал с по-възрастни пациенти - с хора над четиридесетте.

При работа с млади хора най-общо намирам известните схващания на Фройд и Адлер за достатъчно приложими, защото предлагат лечение, което води пациента до известно ниво на адаптация и нормалност без видими смущаващи странични ефекти. При по-възрастни хора според моя опит това не е така. Струва ми се, че по време на живота елементите на психиката претърпяват твърде изразена промяна - такава, че можем да разграничим психология на утрото на живота и психология на неговия следобед. По правило животът на младата личност се характеризира към общо развитие и стремеж към конкретни цели: нейната невроза, ако развие такава, може да се проследи до колебанието или отказа му от тази необходимост.

Но животът на по-възрастния човек е белязан от едно намаление на силите, от потвърждение на постигнатото и скъсяване на по-нататъшния растеж. Неговата невроза се дължи главно на залягане на едно младежко поведение, което сега е неуместно. Както младият невротик се плаши от живота, така и по-старият се дърпа от смъртта. Това, което е нормална цел за младия човек, неизбежно става невротична тежест за по-стария. В случая на младия невротик това, което е било нормална зависимост от родителите, неизменно става - чрез колебанието му да се срещне със света, една инцестна връзка, която е неблагоприятна за живота. Трябва да се помни, че въпреки всички сходства, съпротива, потискане, пренасяне, "водещи фикции" и т. н. те имат едно значение при млади хора и съвсем друго - при възрастни.

Целите на терапията несъмнено трябва да се модифицират съобразно този факт. Според мен възрастта на пациента е изключително важен фактор. Но има и различни индикации, които трябва да се отбележат и в периода на младостта. Така според мен грешка в техниката е да се лекува от гледна точка на Фройд пациент от типа, към който е приложима психологията на Адлер, т. е. човек без успехи, с инфантилна потребност за самоутвърждаване. И обратно, груба грешка би било да се насилва гледището на Адлер при един успешен човек, чиито мотиви могат да бъдат разбрани чрез принципа на удоволствието.

При съмнителни случаи съпротивите на пациента могат да послужат като ценни указатели. Аз съм склонен още в началото да приемам сериозно дълбоките съпротиви, колкото и странно да изглежда. Защото съм убеден, че лекарят не е по необходимост в по-добро положение да знае какво се иска,  отколкото пациентът с неговата собствена конституция, която може да бъде несъзнавана и за самия него. Скромността от страна на доктора е съвсем съответна предвид днешната ситуация. Не само че все още нямаме общовалидна психология, но, което е в повече, разнообразието на психични конституции е безкрайно и съществуват индивидуални психологии, които отказват да влязат в една обща схема.

Карл Густав Юнг

---